Още преди излитането, в бордовия компютър на всеки от корабите бяха въведени координати по посока на едно съзвездие, за което се предполагаше че има звезда подобна на нашето Слънце. Хората бяха натикани в стъклени ковчези с пожелание за лека нощ и с вярата за едно по-добро бъдеще, което ако не беше неизвестно, то със сигурност ужасно смърдеше. Имаше хиляди редици от подобни сандъци във всеки кораб. Роботи изтегляха семенна течност и яйцеклетки от всеки половозрял индивид, обработваха ги и ги сортираха.
Така се появява нашето потомство — с машинен подбор.
Никой не знаеше кога щяха да акостират корабите. Преди да се отделим от Земята никой не можеше да каже какво ни очакваше навън — бяхме като призраци в нощта. Никой не предполагаше, че Те са ни последвали тук — благопожелание от хората, които останаха на Земята.
До днес никой не подозираше, че съществува връзка между Мозъка и бордовия компютър. — Михаил замълча и в нощта остана само шумът от падащите листа. — Да — рече най-сетне — вирусите ни управляват и в космоса.
— Между бордовия компютър и Мозъка? Връзка? — учуди се Нелим.
— Откри я един от помощниците ми, Патрик О’Брайн — в контролния панел в щаба на НотДриймс… Опция, която не е била предвиждана да се използва освен в извънредни случаи. Явно Океану не е вярвал, че Те ще ни съпроводят дотук.
— Нима сте били там, в Денвър? — опули се Нелим.
— Патрик беше, но той е по-специален. Като се върне, може сами да го попитате. — каза Михаил. — Е мъже, вече имаме две оръжия срещу Тях. — допълни тържествено той.
Ръката на Михаил инстинктивно потърси рамото на Дийн и се вкопчи в него. И това щеше да бъде прекрасно, ако не напомняше толкова много на поговорката за удавника и сламката.
Когато Михаил влезе в лагера, луната беше изминала половината от звездния си път и не бе съвсем ясно, дали това нямаше да се окаже последната й разходка над разпенената реалност. Толкова неща предстояха да се случат.
— Михаил, търсихме те навсякъде! — рече Тил запъхтяно. — Мей е изчезнала.
— Кога?
— Преди около два часа. — каза Тил и гласът му заглъхна в гробовния писък на някаква нощна птица. — Питър се върна да я търси.
— Глупак. — извика Михаил. — Защо не го спря?
— Не можех. Имаше сигнал на източния склон.
— Само това ми липсваше. — промърмори Михаил. — Един влюбен идиот да погуби цялото селище. Когато човек излезе от системата — заобяснява той — връщането може да стане по зададени към Мозъка координати, което все едно означава подаване знак към Вирусите — „Елате ми сритайте задника“ или по вероятностен механизъм — Мозъка изчислява най-подходящата среда, която съответства на здравословното ти състояние. Това са територии с ограничена площ и означени в информационната банка, като най-подходящи. Можете да сте сигурни, че Вирусите имат пълния списък.
— На мен не ми е ясно — каза Нелим — нали Вирусите се размножават безконтролно…
— Кой казва това? — прекъсна го Михаил. — Системата има определен енергиен капацитет, чието превишаване означава срив във реалността. За щастие един вирус се моделира много по-сложно от човек, тъй като за него реалността е първична даденост, докато за нас не е. Нашите тела горе се самоподдържат и Мозъка извлича непрекъснато информация от ДНК молекулите ни за да визуализира изображение. Образно казано ние сами по себе си сме самоподдържащи се банки с информация. Вирусите използват друг подход — те „окупират“ фон. За Мозъка е без значение от кого ще получава сигнали, ето защо за да компенсират енергийния дефицит, Вирусите избират функционални форми, съчетани с ограничен обем информация — най-често това са различни птици. Но винаги се спазва едно определено условие — Вирус се създава на мястото на човек. Друго би причинило енергиен срив.
— Да, но хората също се размножават, нали?
— Така е. В известен смисъл Те имат интерес да повишат числеността ни до един определен критичен момент, над който Мозъка реагира със свиване на реалността.
— И когато този момент дойде, те ще ни унищожат.
— Точно така.