„Щастливците от Денвър!“ — още си спомняше заглавието в „NY Times“ отпреди отпътуването. Тогава беше спечелил, но се смяташе, че в Денвър бяха пуснали повече печеливши билети. Има ли значение щом моята Мей е в беда? Две съзли се търкулнаха по лицето му и за първи път от много време насам той усети соления им вкус, и попи от суровата им горчивина. Вярата му даваше сили да движи краката си въпреки огромните разходи на сили и въпреки тежкия въздух. Вярата, че ще открие Мей някъде там из дългите коридори. И после какво? Не беше си задавал този въпрос, но щом имаха храна… Имаха обаче и нещо много по-ценно — любовта си. Само трябваше да намерят два празни ковчези в съседство. Едва ли щеше да представлява проблем.
Дали беше толкова красива, колкото и в системата? Несъмнено. Самата мисъл, че я докосва с ръце и я целува, караше Питър да лети. Вируси! Ха. Как ли пък не! Вървете по дяволите!
Колко време беше слизал? Минути? Половин час? Ако се съдеше по треперещите му ръце и изпушилия от напрежение мозък трябва да са били много часове. Започна да свиква с бледата светлина и гладките стени. Стъпало след стъпало. Минута след минута. Една капка пот се плъзна по брадичката му и се понесе надулу. Ръцете му също бяха влажни. Питър реши да отбие на следващия етаж и да си почине. Когато стигна необходимата височина, той хвана с една ръка парапета, а с другата се отблъсна от стълбата. Стъпи внимателно върху надупчения под и се загледа в безкрайната редица от ковчези. Почуства, че е жаден. В далечината се чу шум, който твърде приличаше на търкаляне на варел по… ами надупчен под. Наоколо имаше само празни ковчези и Питър побърза да се напъха в един от тях на капака на който пишеше PHYL-435D.
— Дано не си бил болен от нещо заразно Фил. — каза Питър и капака се затръшна над него. Страхът караше адамовата му ябълка да подскача и стомахът му да се гърчи подобно на умиращо животно.
Какво да очакваш от стомах, който не вкусвал храна от години?
— Моля, стойте неподвижно! — Питър усети познатото убождане и изпъшка. — Благодаря.
— Моля. — отвърна раздразнено. — Винаги съм на разположение.
Трябваше да минат около две минути за да започна да различава приближаващата процесия. Питър не беше чувал нищо до този момент за поддържащите роботи и когато ги видя за първи път, ако не бяха безкрайното му учудване и уплаха със сигурност би се разсмял. Дявол знае, кой беше конструирал роботите, но явно е бил човек, който е смятал раците за безкрайно красиви животни. Това разбира се, не беше съвсем вярно, защото, роботите имаха лек отенък на настъпана богомолка и черпак за супа, което пък моментално им осигуряваше участие в конкурса за най-идиотска машинария на хилядолетието. Как би се почуствал дядо Мраз, ако види монтирани ауспух и ръчна спирачка върху някой от своите северни елени? Е, Питър вече знаеше отговора. Когато шумът се приближи и роботите, вече не изглеждаха само уродливи, а бързо се издигнаха до апотеоз на слабоумното изкуство, за което Питър не се съмняваше, че си имаше, и основателна причина от гледна точка на функцията (на кой му пука за естетика на едно обезлюдено място) ясно се видя, че те бяха два, и мъкнеха нещо тежко.
Процесията мина в непосредствена близост с ковчега на Питър и от устата му се отрони само едно „Ааах“, когато видя, че това „нещо“ беше не друго, а труп на човек. Едната му ръка беше положена върху тялото, а другата се клатеше безжизнено.
Къде ли го носят? — помисли си той и внезапно се сети, че той самия лежи в празен ковчег. — Сигурно ги изхвърлят в космоса или пък ги смилат. — При мисълта за последното Питър се разтрепери. Беше чувал, че на Земята го правеха, но не можеше да бъде съвсем сигурен, че тук положението е същото. Той побърза да изключи хранопровода, тъй като реши, че най-добре ще бъде ако ги последва. И без това нямаше ясна представа накъде да върви. С периферното си зрение видя как единия от роботите закачи „щипките“ си в улеите от двете страни на перилата, след което подхвана с трети израстък тялото и се засмъква надолу. Другия робот го последва. Така Питър получи нагледен урок по функционална анатомия, а когато отново се измъкна навън, тежката смрад се напъха още по-безмилостно в ноздрите му. Той заслиза колкото се можеше по-бързо, тъй като шумът от роботите вече заглъхваше — метално ехо, което ако си принуден да слушаш повече от една работна смяна много скоро ще се наложи да поздравиш психиатъра. В сравнение с него пантите на ръждясал автомобил бяха тиха вечерна музика.