Выбрать главу

П. Г. Удхаус

Застрахователният синдикат на Ъкридж

— Един момент, момко — каза Ъкридж. И като ме сграбчи за ръката, ме спря в края на малката тълпа, която се беше събрала край вратата на църквата.

Подобна тълпа можеше да се види всяка сутрин по време на сезона на чифтосване в Лондон пред вратата на коя да е църква, разположена на тихите площадчета между Хайд Парк и Кингс роуд, Челси.

Тя се състоеше от пет жени с вид на готвачки, четири бавачки, половин дузина мъже от класата на безделниците, които се бяха откъснали за миг от обичайното си занимание да подпират стената на ъгъла на пивницата „Чепка грозде“, един амбулантен търговец с количка зеленчуци, няколко момченца, единайсет кучета и двама-трима упорити младежи с камери, метнати върху раменете. Беше ясно, че тече венчавка и то, ако се съди по присъствието на операторите и редицата лъскави автомобили край тротоара, на доста популярни представители на висшето общество. Онова, което не беше ясно — поне на мен — беше защо Ъкридж, най-заклетият от всички ергени, беше пожелал да се присъедини към зяпачите.

— Какво — попитах аз — си намислил? Защо прекъсваме разходката си, за да присъстваме на погребалния обред на абсолютно непознат за нас човек?

Ъкридж не отговори веднага. Той изглеждаше дълбоко замислен. После се изсмя безрадостно — ужасен звук, подобен на предсмъртното хъркане на умиращ лос.

— Абсолютно непознат, друг път — отвърна той по присъщия му безцеремонен начин. — Знаеш ли кой е този, дето се бракосъчетава там вътре?

— Кой?

— Теди Уийкс.

— Теди Уийкс? Теди Уийкс? Боже мой! — възкликнах аз.

И изведнъж се върнах пет години назад.

Точно в италианския ресторант на Баролини Ъкридж измисли своя гениален план. Ресторантът на Баролини беше любимото свърталище на нашата малка група усърдно опитващи се да оцелеят младежи. В онези славни дни ресторантьорите-филантропи в Сохо предлагаха четири блюда и кафе за шилинг и шест пенса, а през въпросната вечер освен Ъкридж и моя милост на сбирката присъстваха още следните светски люде: Теди Уийкс, актьорът, който току-що се беше върнал от шестседмично турне с постановката „Просто една продавачка“ на поредната треторазредна театрална трупа; Виктор Биймиш, художникът, човекът, който нарисува картинката с Пианиста О-толкова-лесно за страницата с реклами в „Пикадили Мегъзин“; Бъртрам Фокс, авторът на „Пепелищата на разкаянието“ и куп други все още незаснети сценарии за игрални филми и Робърт Дънхил, който, бидейки нает за годишна заплата в размер на осемдесет лири от Нова азиатска банка, представляваше трезвият, здравомислещ комерсиален елемент. Както обикновено Теди Уийкс беше приватизирал разговора и за пореден път ни разправяше колко го бивало и как жестоко се отнасяла с него злата съдба.

Няма нужда да описвам Теди Уийкс. Под друго, доста по-благозвучно име той отдавна е направил собственатаси персона до болка позната на всички онези, които четат илюстрованите седмични издания. И тогава, както и сега, той беше противно красив младеж, притежател на тъкмо онези кадифено меки очи, изразителна уста и чуплива коса, които любителите на театъра толкова ценят и в днешно време. В онзи период от неговата кариера обаче, той хабеше таланта си в малки пътуващи трупи, които обикновено откриваха в Бароу-ин-фърнес и отскачаха до Бутъл за втората половина на седмицата. Той приписваше това похабяване на личността си, точно както и Ъкридж, на липсата на капитал.

— Имам всичко — казваше той кисело, като подчертаваше думите си с вдигната пред лицето лъжичка за кафе. — Вид, талант, индивидуалност, красив звучен глас — всичко. Единственото, което ми трябва, е шанс. А такъв все не идва, защото нямам подходящи дрехи, с които да се облека. Тези импресарии са от един скапан дол дренки, никога не гледат под повърхността, никога не си правят труда да разберат дали човек има талант. Единственото, което ги интересува, са дрехите. Ако можех да си позволя костюм от някой шивач на Корк стрийт и ботуши по поръчка от Мойкоф, вместо да ги купувам готови и на старо от Моузис Брадърс, ако поне веднъж можех да се сдобия с прилична шапка, чифт наистина хубави гети и златна табакера, и всичко това едновременно, бих могъл да вляза в офиса на който и да е лондонски импресарио и още утре да подпиша договор за постановка в Уест Енд.

Тъкмо в този момент влезе Фреди Лънт. Фреди, подобно на Робърт Дънхил, беше на път да се превърне във финансов магнат и с похвално усърдие посещаваше ресторанта на Баролини. Изведнъж всички си дадохме сметка, че от последния път, когато го бяхме видели на обичайното му място, беше минало доста време. Попитахме за причината за това отчуждение.