Выбрать главу

— Повече от две седмици — обясни Фреди — бях на легло.

Това изявление предизвика яростното неодобрение на Ъкридж. Великият мъж никога не напускаше постелята преди да стане обяд, а веднъж, когато една хвърлена по невнимание кибритена клечка беше прогорила дупка в единствения му чифт панталони, беше стигнал дотам да остане между чаршафите в продължение на четиридесет и осем часа, ала леност в подобни величави мащаби истински го шокира.

— Мързелив млад дявол! — строго отбеляза той. — Позволяваш си да прахосваш златните часове на младостта, вместо да запретнеш ръкави и да си създадеш име.

Фреди възрази, че се чувства обиден от подобно обвинение.

— Претърпях злополука — обясни той. — Паднах от велосипеда си и си навехнах глезена.

— Лош късмет — беше всеобщото мнение на присъстващите.

— О, не съм сигурен — каза Фреди. — Почивката не ми се отрази никак зле. И, разбира се, онази петарка в добавка.

— Каква петарка?

— Получих петарка от „Уийкли Сайклист“ затова, че си навехнах глезена.

— Ти… какво? — извика Ъкридж дълбоко разтърсен както винаги от всеки разказ за лесно спечелени пари. — Да не искаш да ми кажеш, както си седиш тук, че някакъв проклет вестник ти е изплатил пет лири само защото си навехнал глезена си? Я се стегни, старче. Такива неща не се случват.

— Това е самата истина.

— Можеш ли да ми покажеш петарката?

— Не, защото ако го сторя, ти ще поискаш да ти я заема.

Ъкридж пренебрегна тази злостна забележка с изпълнено с достойнство мълчание.

— На всеки ли, който си изкълчи глезена, плащат петарка? — попита той без да се отклонява от темата.

— Да, ако е абонат.

— Знаех си, че има някаква уловка — унило заяви Ъкридж.

— Доста от вестниците със седмични издания започват да използват този номер — продължи Фреди. — Плащаш зa едногодишен абонамент и това ти дава право на застраховка срещу злополука.

Това предизвика интереса ни. Историята ставаше в дните преди всеки вестник в Лондон да започне луда надпревара с конкурентите си по отношение на застраховките, като предлага щедър подкуп на гражданите, за да си строшат вратовете. В днешно време вестниците плащат цели две хилядарки за истински труп и пет лири седмично за най-обикновено сецване; по него време обаче идеята беше нова и притежаваше доста голяма притегателна сила.

— Колко от тези парцали предлагат подобно нещо? — попита Ъкридж. По блясъка в очите му си личеше, че мозъкът на този велик мислител бръмчи като динамо. — Десет?

— Да, така си мисля. Точно така, десет.

— Тогава, ако някой се е абонирал за всички, а после си навехне глезена, ще получи ли петдесет лири? — попита Ъкридж с присъщата му проницателност.

— И повече, ако нараняването е по-сериозно — каза Фреди, който минаваше за специалист. — Имат си истинска тарифа. Толкова за счупена ръка, толкова за счупен крак и прочее.

Яката на Ъкридж изскочи от копчето, което я държеше на място, а пенснето му се разклати като пияно, когато той се обърна към нас.

— Колко пари можете да съберете, момчета? — попита той.

— За какво ти трябват? — попита Робърт Дънхил, пред пазлив като истински банкер.

— Скъпи ми старче, нима не виждаш? За Бога, та на мен ми хрумна идеята на столетието. Бог ми е свидетел, това е най-златоносният план, измислян някога. Ще съберем достатъчно пари и ще направим едногодишен абонамент за всеки един от тези проклети вестници.

— Че каква полза от това? — заяви Дънхил със смразяваща липса на ентусиазъм. Разбира се, в банките учат служителите да не дават израз на чувствата си, за да могат да отказват превишаване па кредитите, когато станат управители. — Съществува голям шанс никой от нас да не претърпи злополука и тогава парите ще бъдат напразно похарчени.

— Пресвети небеса, ама че си магаре — презрително изсумтя Ъкридж, — да не си мислиш, че предлагам да оставим всичко на шанса, а? Слушайте! Ето какъв е планът. Ще се абонираме за всички тези вестници, после ще теглим жребий и онзи, който изтегли фаталната карта или каквото решим, излиза, чупи си крака и получава всички мангизи, а ние ще си ги поделим и ще си живеем в лукс. Говорим за стотици лири.

Последва дълго мълчание. После Дънхил отново заговори. Той беше по-скоро здравомислещ, отколкото бързо-загряващ.

— Ами ако не може да си счупи крака?

— Господи! — извика Ъкридж, който беше изгубил търпение. — Та ние живеем в двайсти век, разполагаме с всички средства на модерната цивилизация, с възможности за чупене на крака, които се откриват пред нас на всяка крачка и ти ми задаваш такъв глупав въпрос! Разбира се, че може да си счупи крака. Всеки малоумник може да си счупи крака. И още как! Всички здравата сме го закършили — аз поне. Ако Фреди не ми заеме част от тази петарка до събота, трудно ще изкарам седмицата. Всички отчаяно се нуждаем от пари и въпреки това, когато излагам този великолепен план да се сдобием с известно количество насъщни, вместо да ме похвалите за невероятната съобразителност, вие седите и ми възразявате. С този дух нищо няма да постигнете. Това не е духът на победата.