— Щом си толкова закъсал — възпротиви се Дънхил, — как ще дадеш своя дял от общата сума?
В очите на Ъкридж се появи обидено, почти изумено изражение. Той се втренчи в Дънхил през килнатото на една страна пенсне, като човек, който се чуди дали слухът не го мами.
— Аз ли? — извика той. — Аз? Това ми харесва! Дявол да го вземе, това е страхотно! Проклет да съм, ако на този свят има справедливост, ако в проклетите ви гърди има капчица приличие и искрица добросърдечност! Очаквам да ми позволите да участвам безплатно заради това, че ви предложих тази идея. Ама че работа! Не стига, че ви давам акъл, ами искате и пари да ви кихна. Божичко, не очаквах това. Заболя ме, ей Богу! Ако някой ми беше казал, че ще чуя подобни думи от стар приятел…
— Добре де, добре — вдигна ръце Робърт Дънхил. — Добре, добре, добре. Едно нещо ще ти кажа обаче. Ако жре бият се падне на теб, това ще бъде най-щастливият ден в живота ми.
— Няма да ми се падне — отвърна Ъкридж. — Нещо ми подсказва, че няма да ми се падне.
И наистина не му се падна. Когато в тържествената тишина, нарушавана само от далечния кряк на някакъв сервитьор, който се караше с готвача по тръбата за разговори, приключихме с тегленето, избраникът на съдбата се оказа Теди Уийкс.
Предполагам, че дори през пролетта на Младостта, когато счупените крайници изглеждат по-дребен проблем, отколкото на по-късен етап в живота, не би могло еднозначно да се твърди, че е приятно да излезеш на някоя обществена пътна артерия и да се опиташ да претърпиш злополука. При такива обстоятелства мисълта, че по този начин ще облагодетелстваш своите приятели, носи твърде малка утеха. По всичко личеше, че на Теди Уийкс тя не донесе никаква утеха. За това, че не беше особено склонен да се жертва в името на общото благо, говореше фактът, че дните си минаваха, а той все още се разхождаше наоколо в отлично здраве. Ъкридж изглеждаше видимо разтревожен, когато ме посети, за да обсъдим въпроса. Той се отпусна тежко на стола до масата, на която тъкмо започвах скромната си закуска и след като изпи половината от кафето ми, въздъхна дълбоко.
— Господи — простена той, — започвам да се отчайвам. Напъвам си ума да измислям планове, които ще донесе на всички ни по някоя лира тъкмо в момента, когато най-много се нуждаем от пари, и когато ми хрумва идея, която плаче някой да се възползва от нея, този мерзавец Уийкс си взема шапката и хваща пътя, като бяга от отговорност. Ама че късмет имам — тъкмо той да изтегли жребия. А най-лошо от всичко, момко, е, че щом сме започнали с него, трябва така да продължаваме. Не можем да съберем достатъчно пари, за да платим годишни абонаменти на който и да било друг от нас. Положението е такова — Уийкс или никой друг.
— Предполагам, че трябва да му дадем малко време.
— И той така разправя — навъсено изсумтя Ъкридж, като отчупи парче от препечената ми филийка. — Казва, че не знаел как да го направи. Като го слушаш, ще си помислиш, че да си организираш една най-обикновена дребна злополука е най-деликатната и сложна работа, която изисква години проучване и специална подготовка. Ами че едно шестгодишно дете може да го направи само за пет минути, без да му мисли много. Този човек е толкова претенциозен. Правиш му полезно предложение, а той, вместо да го приеме безрезервно и с желание да съдейства, всеки път си измисля някакво несериозно оправдание. Страшно придирчив е. Снощи бяхме излезли и попаднахме на няколко копача, които се биеха. Яки, мускулести мъжаги, всеки от които можеше да го вкара в болница поне за месец! Казах му да се намеси и да се опита да ги разтърве, а той отказа; било личен спор, който не го засягал и не смятал, че било било оправдано да се намесва. На това му казвам дребнав човек. Слушай какво ти разправям, човече, на този тип не може да се разчита. Абсолютен страхливец. Сбъркахме, като му позволихме изобщо да участва в тегленето на жребия. Трябваше да се сетим, че от такъв човек не можем да очакваме резултати. Без грам съвест. Тесногръд. Не проявява капчица желание поне малко да се напъне за благото на компанията. Намира ли ти се още мармалад, момко?
— Не ми се намира.
— Е, тогава си тръгвам — мрачно обяви Ъкридж. — Пред полагам — добави той, като спря до вратата, — че не можеш да ми заемеш пет шилинга?