— Нали знаете онова жестоко псе, собственост на хазайката ми — каза Теди Уийкс. — Онова, дето все снове из двора и лае по хората, когато приближат вратата.
Спомних си кучето. Огромен помияр със злобни очи и оголени зъби, което неотложно се нуждаеше от подстригване. Бях се натъкнал веднъж на него, когато идвах на гости на Ъкридж и само присъствието на последния, който го познаваше добре и за когото всички кучета бяха като братя, ме беше спасило от участта на Виктор Биймиш.
— По някакъв начин успяло да се намърда в спалнята митази вечер. Чакаше там, когато се прибрах. Бях довел Биймиш с мен и още щом отворих вратата, кучето го захапа за крака.
— Защо не захапа теб? — огорчено попита Ъкридж.
— Онова, което не мога да си обясня — каза Теди Уийкс, — е как, по дяволите, псето се е озовало в стаята ми. Някой трябва да го е пуснал там. Цялата история е твърде загадъчна.
— Защо не захапа теб? — отново попита Ъкридж.
— О, аз успях да се покатеря върху дрешника, докато то хапеше Биймиш — отвърна Теди Уийкс. — А после дойде хазайката и го отведе. Ала не мога да остана тук и да си говоря с вас. Трябва да вървя и да доведа лекаря.
Загледахме мълчаливо след него, докато подтичваше по улицата. Видяхме как внимателно спря и се огледа на ъгъла преди да пресече улицата, станахме очевидци и на предпазливия начин, по който се дръпна и изчака да премине един камион.
— Чу ли това? — възбудено възкликна Ъкридж. — Пока терил се върху дрешника!
— Да.
— И видя как избегна този чудесен камион?
— Да.
— Трябва да направим нещо — твърдо отсече Ъкридж. — Трябва да разбудим заспалото чувство за отговорност на този човек.
На другия ден цяла делегация очакваше Теди Уийкс.
Бяхме възложили на Ъкридж да говори от името на всички и той веднага пристъпи към темата с достойна за възхищение прямота.
— Е, какво става? — попита Ъкридж.
— Какво става с какво? — отвърна Теди Уийкс нервно, като се опитваше да избегне обвиняващия му поглед.
— Кога ще направиш нещо по въпроса?
— А, имаш предвид онази история със застраховката?
— Да.
— Мисля по въпроса — каза Теди Уийкс.
Ъкридж загърна мушамата, която носеше и на открито, и на закрито във всякакви атмосферни условия, по-плътно около себе си. В движението му имаше нещо, което напомняше за член на Римския сенат, който се кани да заклейми враг на държавата. По съвсем същия начин трябва да е изшумоляла тогата на Цицерон, когато е поел дълбоко дъх преди да се нахвърли върху Клавдий. Ъкридж повъртя разсеяно в ръката си телта от капачка на джинджифилова лимонада, която придържаше пенснето му на място и се опита неуспешно да закопчае яката си отзад. В моменти на емоции яката на Ъкридж започваше да проявява темпераментна нервност, която нито едно копче не успяваше да укроти.
— Крайно време беше да започнеш да мислиш — строго прогърмя гласът му. Ние се размърдахме одобрително по местата си — всички, с изключение на Виктор Биймиш, който беше отказал стол и стоеше прав до камината. — Бог ми е свидетел, крайно време беше да започнеш да мислиш. Даваш ли си сметка, че инвестирахме в теб огромна сума пари с изричната уговорка, че разчитаме на теб да изпълниш задължението си и да получим бързи резултати? Трябва ли да стигнем до заключението, че си толкова страхлив и нерешителен, та искаш да избегнеш изпълнението на своите благородни задължения? Имахме по-високо мнение за теб, Уийкс. Бог ми е свидетел, имахме по-високо мнение. Смятахме те за силен, предприемчив, стопроцентов мъжага, който би защитавал приятелите си докрай.
— Да, но…
— Всеки човек с чувство за лоялност, оценяващ какво означава това за нас, останалите, би запретнал ръкави и отдавна би намерил някакъв начин да изпълни дълга си.
Ти дори не се възползваш от възможностите, които се изпречват на пътя ти. Вчера видях как се дръпна назад, когато беше достатъчна само една крачка на пътя, за да те блъсне идващия насреща камион.
— Е, не е толкова лесно да се оставиш някакъв камион да те блъсне.
— Глупости. Просто се иска малко най-обикновена решителност. Използвай въображението си, човече. Опитай ге да си представиш, че на улицата е паднало малко дете — малко златокосо дете — каза Ъкридж, дълбоко развълнуван. — И насреща му се носи голямо такси или нещо друго. Майката на детето стои на тротоара безпомощна, стиснала страдалчески ръце. „Дявол да го вземе — вика тя — никой ли няма да спаси моето сладурче?“. „Да, за Бога! — викаш ти. — Аз ще го спася“. И скачаш. Всичко приключва за половин секунда. Не знам какво толкова има да му мислиш.