„Къде побягна той пък сега толкова бързо?“, зачуди се тя и изкриви врата си в посоката, в която беше изчезнал. Морето от лица около нея се движеше и се вълнуваше и от това й се зави свят. За миг й се стори, че вижда чернокосата глава на Оскар на няколко метра от себе си, но после човекът се обърна и тя видя, че това е косата на една много дебела усмихната жена, облечена в копринен пеньоар.
Фейт потрепери в пристъп на паника и си каза, че трябва да се отпусне. От дете имаше страх, че ще я изоставят. Оскар вероятно е видял някой репортер и се е втурнал да дава интервюта, както обикновено. Голяма работа. Той може би бе разсеян, но не беше напълно безразсъден. Щеше да се върне.
Вдигна лозунга на Оскар в едната си ръка, а своя — в другата и сля гласа си с общото скандиране „Кю Корп“, вървете си у дома, не закачайте джунглата, „Кю Корп“, вървете си у дома, не закачайте джунглата! Това бе петата или шестата демонстрация, в която участваше заедно с Оскар, и беше пред централния офис на „Кю Корп“ в Чикаго. Дотам ги бяха докарали с автобуси заедно с още десетина — петнайсет други студенти. За пръв път Фейт напускаше района на университета, за да протестира. Ето най-голямата и ожесточена тълпа, която беше виждала досега. Наред с обикновената агитка от студенти и университетски активисти Фейт забелязваше и най-различни други хора, които скандираха и пееха — от дечурлига, ученици и гимназисти до домакини на средна възраст и възрастни граждани с лозунги и плакати.
Новината, че „Кю Корп“ планират строежа на нови заводи, беше от централните теми в медиите, възбуждайки повсеместни спорове.
„Добре, каза си Фейт, като спря да скандира за миг и си пое въздух. Може би с тази демонстрация вече щяха да привлекат вниманието на «Кю Корп».“
„Животните също са хора, спасете ги от лапите на «Кю Корп»!“
Тя все още бе изненадана как бързо се бе присъединила към протестите. Цял живот си беше седяла тихо и спокойно. Беше момичето, което никога не се обаждаше, щом не го питат, и не създаваше никакви проблеми. Когато в началното училище формираха отборите, Фейт седеше най-отзад, забила поглед в пода, чакайки да чуе името си. В гимназията пък напусна училищния вестник, щом поискаха от нея да стане редактор на страница. По това време сестра й поде шумна кампания срещу техен съсед заради безобразния начин, по който отглеждаше кучето си. Завърши със снимка в пресата и с благодарности от местния приют за животни. А през това време Фейт тихо се грижеше за горкото куче, лекуваше го и му намери нови стопани.
Нямаше нищо против да стои зад кулисите, даже предпочиташе да е така. Но този път беше по-различно. Ето че огромната шумна тълпа най-сетне я приобщи и тя се почувства свободна — можеше да скача нагоре-надолу и да крещи каквото си иска, без да се чувства идиотски или да се срамува. Откакто стана част от този протест, се чувстваше включена и приета както никога досега.
Оскар винаги й се смееше, когато се опитваше да му обясни това. Но независимо дали я разбираше или не, тя му беше благодарна, че й бе разкрил този нов свят, който сега беше и неин или поне тя започваше да го чувства така. Невероятно беше да се огледа около себе си и да види, че е част от група хора, които се вълнуваха от същото, от което се вълнуваше и тя, от цялото си сърце. Самото усещане й даваше такава сигурност, каквато не беше изпитвала още откакто бе малко момиченце. Тя обичаше това усещане — така топло, така удобно, така нейно…
„Смърт на мръсните капиталистически свини!“, изпищя пронизителен глас зад нея и я извади от унеса на мислите й.
Присви очи в посоката, откъдето идваше гласът, и видя една жена с налудничав поглед, която развяваше много груб лозунг. Фейт не беше във възторг от това, че й се налага да търка лакти с разни крайни и радикално настроени активисти на зеленото движение. Възхищаваше се на страстта и посветеността на идеята, но крайната им позиция често я притесняваше, особено когато от медиите излизаше, че всички зелени са като тях. Но все пак не бе голяма цена, за да бъдат чути.
Тя остана за известно време там, където беше, развяла и двата плаката. Щом започнаха да я болят ръцете, усети, че Оскар май го няма от доста време. Подпря плакатите до една улична лампа и си запроправя път през тълпата, за да го намери. Последното нещо, което искаше, бе да останат разделени от тълпата, която ставаше все по-многолюдна и многолюдна. Дори не беше много сигурна и къде щеше да ги чака по-късно автобусът.