Той се усмихна и стисна ръцете й толкова силно, че почти я заболя.
— Има ли желание, се намира и начин, бейби. Има ли желание, има и начин.
5
— Хайде, мамка му, дръпни по-силно!
Зачервен и потен, Джордж хвана по-здраво дръжките на голям куфар, който се подаваше изпод едно тежко парче от двигателя на самолета.
Фейт въздъхна и изтри ръце в отдавна изцапаната си пола. Тя беше на края на силите си. Да не говорим колко жадна и измъчена бе от горещината. Имаше чувството, че кожата й цвърчи и се пържи под безпощадните лъчи на следобедното тропическо слънце. От пушеците, които все още излизаха от различни части на разбития самолет, й се виеше свят, а и не й ставаше по-добре от гледката на обгорени и кървящи тела навсякъде около нея. Сега повече от всичко на света й се щеше да потъне отново в сянката на бамбуковата горичка и да седне някъде с надеждата, че скоро всичко ще свърши.
— Може би ще трябва да се откажем от този — предложи тя, а Джордж изскърца със зъби и дръпна куфара с нова сила. — Не мисля, че сме в състояние да го измъкнем.
— Не, с подобна нагласа няма да сме в състояние — каза той решително. — Хайде, стегни се и ми помогни.
Фейт отвори уста, за да протестира или поне да му каже, че не може да се разпорежда с нея по този начин, но тежката тропическа мараня не й позволяваше дори да измисли точно какво да му каже. Изведнъж й се видя по-лесно да продължава просто да му помага, поне за момента. От това решение се чувстваше малодушна, но направи този компромис със себе си, като си обеща, че извадят ли този куфар, ще го накара да направят почивка — и двамата имаха нужда.
Джордж отстъпи няколко сантиметра назад и опря единия си крак, обут в работен ботуш, на една голяма скала, която стърчеше от пясъка зад тях. Фейт пристегна хватката си около другата дръжка на куфара и се обърна, за да подпре и босия си крак, но видя някакво движение по повърхността на скалата.
— Внимавай — предупреди го тя, като отпусна дръжката на куфара и се облегна по-близо.
По скалата пълзеше едно малко, но пухкаво паяче на плътни бели райета. Тя не беше експерт по арахнидите от тази част на света, но предполагаше, че е представител на семейство Salticidae3.
„Здрасти, приятелче“, помисли си тя, като си повтори думите, които Гейли винаги казваше, когато вкъщи влезеше паяк. Не можеше да преброи дори колко паяка през годините бяха ескортирали двете до външната врата.
— Хъ — Джордж се огледа и също видя паяка. Той се намръщи.
— Дръпни се, слънчице — каза той на Фейт. — Аз ще се погрижа.
Той вдигна ботуша си. Фейт зяпна, вкопчи се в ръката му и го побутна лекичко, като го принуди да отстъпи крачка назад от скалата.
— Не го убивай. Просто си върви по пътя и нищо не ти прави.
— Засега може би — изкикоти се леко Джордж и поклати глава. — Едно нещо научих от разходката си до Австралия, слънчице, и то е, че просто всичко в тази част на света е отровно. И по-добре ти да се погрижиш за него, отколкото то за теб.
И преди Фейт да успее да го спре, вдигна отново крака си, стовари го върху паяка и го сплеска върху скалата. Когато дръпна крака си, на камъка личеше само едно мокро петно.
Фейт гледаше ужасена и безмълвна това, което бе останало от паяка. Малкото петно се разми и се раздвижи пред очите й. Изведнъж й се видя толкова голямо, сякаш бе локва кръв върху светъл килим…
Тя примига рязко, за да прогони видението, но не можа да прогони чувството на гняв и яд, тъга, безпомощност и вина, което се надигна у нея. Ако не беше казала нищо за това мъничко създание, Джордж може би изобщо нямаше да го забележи. Още щеше да си е живо, а не размазано по нейна вина. Само ако можеше да се върне назад и да промени нещата, да поправи грешката. Но не можеше. Знаеше го добре и съзнанието за това изведнъж се разля във вените й като олово и я дръпна с все сила надолу.
— Добре, хайде на работа — Джордж изтри ръце и хвана отново дръжките на куфара. — Готова ли си да дръпнеш отново, слънчице?
Надмогната от емоции, Фейт се завъртя на пети и побягна към брега. Заслепиха я сълзи и едва виждаше къде върви. Знаеше, че прави глупости, че рискува да си нареже краката на парче ламарина или да налети на някоя догаряща част от корпуса. Но трябваше да се махне, преди напълно да се срути.
— Хей! — В гласа на Джордж звучеше изненада. — Къде тръгна?
Тя не отговори, нито забави ход. Вместо това продължи да тича, докато не остави няколко големи отломки от самолета и най-малко десетина души между себе си и Джордж. После хвърли поглед през рамо, защото се боеше, че той може да я последва. Само няколко минути бяха минали, без да го вижда или чува, и нервите я отпуснаха.