Фейт предусети, че сега ще последва една от дългите му патетични речи. Тя не искаше да спори с него пред Човека Х, който все още ги наблюдаваше безмълвно от вратата. Освен това, макар че познаваше Оскар само от месец, вече знаеше отлично, че най-малко половината от нещата, които казваше, че ще направи, нямаше да направи никога. Какво щеше да навреди, ако го оставеше да се порадва на момента?
— Извинявай, Оскар — продума примирено и се постара да докара ентусиазирана усмивка. — Прав си. Звучи като прекрасна възможност.
— Даже нещо повече — умилостивен, Оскар силно я прегърна и бързо я целуна по челото. — Ще видиш, бейби. Това ще бъде невероятно пътуване…
Фейт продължи да се усмихва, докато го слушаше как вдъхновено бъбри и описва подробностите по пътуването. Може би Оскар имаше правилен подход към живота, помисли си тя. Хубаво беше да можеш да си помечтаеш за нещо, което искаш да направиш, дори когато знаеш, че няма начин да се случи…
„Всички пътници на борда готови за кацане“.
Фейт се стресна и се събуди от внезапния глас по високоговорителя, който гръмна точно над нейната седалка. Все още полузаспала, тя се обърна към прозореца до мястото си и се загледа в облаците. Сигурно бе задрямала за малко, тъй като самолетът едва започваше да се приземява в Сидни.
Тя примига сънено, когато Оскар се наведе над нея и я лъхна на бира.
— Можеш ли да повярваш, че наистина сме тук, бейби? — прошепна той.
— Не — каза тя искрено, впи пръсти в облегалките за ръце и впери поглед пред себе си, докато воят на самолетните двигатели стигна кулминацията си. Стомахът й нервно се сви. — Не мога.
Последните няколко седмици бяха, меко казано, изненадващи. Фейт постоянно се мъчеше да осъзнае какво ставаше.
След няколко минути колесникът на самолета докосна пистата. Когато скоростта намаля, Оскар скочи на крака, без да се съобразява с надписа „Затегнете коланите“, който все още не беше угаснал. Фейт остана на мястото си, вперила поглед в ръцете си, които държаха здраво затегнатия й колан. Тя чуваше как Оскар развълнувано разговаряше с останалите от групата им, които седяха някъде зад нея.
Когато някога си мечтаеше да отиде да види Австралия, винаги си представяше, че ще бъде със сестра си. Сега, разбира се, това беше невъзможно. Но въпреки това пак не можеше да примири представата в главата си с действителността, че е тук с Оскар и цяла групичка… особняци, помисли си тя с чувство на вина, че им дава подобна оценка. Не се смяташе за тесногръда, но останалите четирима души, спонсорирани от Международната асоциация на животните, не бяха точно това, което очакваше.
— Хайде, събуди се, сънливке — Оскар се наведе над нея от пътеката и й се усмихна.
Тя примига, погледна през прозореца и разбра, че е прав. Самолетът влизаше в летището и надписът за коланите беше угаснал. В целия самолет хората бяха станали и си вземаха ръчния багаж. Тя се прозя, протегна се и се изправи, колкото позволяваше тясното място за седалките.
— Хайде, деца — една ниска набита жена с чорлава накъдрена коса и силен глас си пробиваше път с лакти към редицата на Оскар и Фейт. Тя се ухили на Фейт, вдигайки юмрука си за поздрав. — Време е да излезем и да се опълчим срещу капиталистическата тирания над света, сестро.
Фейт се усмихна вяло в отговор, смутена, защото няколко души се обърнаха и ги изгледаха любопитно.
Жената, която се казваше Руни, през цялото време се оплакваше на висок глас от „тиранията на капитализма“. Тя говореше също много за въоръжена революция против споменатата световна тирания, което караше Фейт да се чувства страшно неудобно, особено на летището на Лос Анджелис, когато всички чакаха за полета до Австралия.
Щом пътниците започнаха да слизат, Руни изчезна. Фейт стана от мястото си и си взе ръчния багаж, след което последва Оскар от самолета през дългия тунел към летището.
Руни ги чакаше точно пред изхода на тунела. С нея беше пълен млад — прехвърлил двайсетте — мъж с месеста бебешка физиономия, когото всички наричаха просто Младши.
— Къде са останалите? — попита Руни с висок и нетърпелив тон.
— Споко. Сега ще дойдат.
Фейт забелязваше, че Оскар разговаря с тези хора така, като че ли ги познаваше от години. Удивително беше наистина как всички се бяха сближили толкова бързо. Доколкото й беше известно, той изобщо не ги беше виждал, преди да се съберат на летището в Лос Анджелис, е, да, с изключение на Човека Х, който все още не беше слязъл от самолета.