— Ммм… Аз съм Фейт Харингтън — измяука тя. — Аз съм… Това е… Ммм…
— Тя идва да се срещне с Арельо — завърши Оскар вместо нея, сграбчи я за рамото и я повлече напред.
Охраната го погледна с известно подозрение.
— Харингтън? — каза той. — Да, Арельо каза, че я очаква. А вие кой сте?
— Аз съм с нея — Оскар кимна към Фейт. — Гадже съм й.
— Така е — добави Фейт бързо. — Аз го поканих с мен. Надявам се, че няма проблем — разбираше, че охраната просто си вършеше работата, но не й се щеше да си представи какво можеше да стане, ако подозрителните въпроси подразнеха Оскар. Не беше сигурна, че ще се справи с някоя от гневните му и груби експлозии точно в този момент.
Двама от гардовете се спогледаха. После първият, Тим Дж., вдигна рамене и каза:
— Предполагам, че няма проблем. Но трябва да те обискираме, приятел. Нали разбираш.
Фейт трепна, предугаждайки какъв вой щеше да нададе Оскар. Той мразеше да се подчинява на представители на властта и на заповедите им. У дома, в Щатите, като видеше ченгета, обичаше да прави номера умишлено, за да ги дразни, и винаги си плащаше наема в последния ден и в последния възможен час, защото хазяинът му веднъж бе направил забележка, че си е платил в последния момент.
Но за нейна изненада той веднага пристъпи и разтвори ръце.
— Претърсвай, приятел — каза сърдечно. — Нямам какво да крия.
Фейт изненадано го зяпна, а телохранителят умело провери Оскар от глава до пети.
— Добре, чист си, приятелю — каза той. — Влизай — той кимна към вратата зад себе си.
— Благодаря, приятел — каза Оскар, пристъпи напред и рязко почука на вратата.
Фейт осъзна, че се поти. Смъкна якето си и го стисна здраво пред себе си. Щеше й се да има още няколко минути да се съвземе. Всичко досега се развиваше с такава скорост, че главата й бе още замаяна от съня. Спомни си, че е изпила само едно кафе сутринта. Не, определено не беше сигурна, че е готова да се срещне с Арельо.
— Искаш ли да го държа вместо теб, бейби? — попита Оскар и дръпна якето от ръцете й, преди тя да отговори.
— Благодаря — тя притеснено притисна ръцете си една в друга. — Наистина не знам защо съм толкова нервна…
Оскар я улови за едната ръка и я стисна толкова силно, че ноктите му се впиха в кожата й.
— Недей. Ще се справиш чудесно. Всичко ще мине чудесно.
Точно в този миг вратата се отвори и пред нея се показа усмихнатият брадат Арельо.
— Фейт, скъпа! — извика и очите му светнаха от радост. — Ти дойде — толкова съм щастлив, че те виждам!
Изведнъж, просто ей така, нещата й се видяха много по-лесни. Защо наистина толкова се притесняваше? Щом видя грижовния му поглед и откритото му лице, тя незабавно се почувства по-добре. По-комфортно. Знаеше, че все пак няма да е лесно да каже нещата, които трябваше да каже, или да приеме всичко от новите му убеждения, но сега поне беше сигурна, че си струва да се върне при Арельо. Той бе единствената бащинска фигура от толкова дълго време в живота й и не си бе дала сметка, колко много й е липсвал. Сега беше доволна, че Оскар бе толкова припрян — в буквален и в преносен смисъл. Иначе никога нямаше да събере кураж и да дойде сама…
— Здрасти — каза тя тихо. — Аз… Аз дойдох да кажа, че съжалявам…
Арельо погледна тревожно към бодигардовете си, а после — любопитно към Оскар, след което отново насочи вниманието си към Фейт.
— Аз също, Фейт — каза той нежно. — Аз също. Но дай да влезем да поговорим — той се наведе зад нея и каза на охраната: — Приятели, наистина трябва да поговоря вътре с милата Фейт. Моля ви, не позволявайте на никого да ни пречи до следващата ми уговорена среща — обърна се и се усмихна на Фейт. — Ще имаме два часа да си изясним нещата, нали? Надявам се, че ще ни стигнат.
Фейт също се усмихна и се остави да ги въведат с Оскар в апартамента. Изчака той да затвори вратата след тях, после го последва по дълъг тесен коридор. В края имаше дебела дървена врата и зад нея се откри широка и просторна приемна. Едната й стена представляваше плътно стъкло и зад нея се разкриваше зашеметяваща гледка към Сидни от птичи поглед, от височината на дванайсет етажа. През полуотворената съседна врата се виждаше малка, но удобна спалня. Обзавеждането бе модно и луксозно, от всеки ъгъл им кимаха палми в огромни бетонни саксии.