— Хубаво е тук — каза любезно Фейт, щом Арельо спря на средата на стаята.
— Да, обикновено не наемам толкова луксозни хотели — каза Арельо, като поглади глава и се огледа, — но „Кю Корп“ настояха да спонсорират пътуването ми и ето ме в този хотел.
Фейт хвърли кратък тревожен поглед към Оскар — бе сигурна, че нямаше да подмине тези думи. Но той явно не слушаше изобщо, защото въртеше якето й в ръцете си, тръскаше го и накрая го постла на един елегантен черен кожен фотьойл. После свали шапката и слънчевите си очила и ги сложи на седалката на същия фотьойл.
— И като говорим за дявола, както повечето от нас се изразявахме по адрес на „Кю Корп“ — Арельо се изсмя кратко, — искам да те уверя, Фейт, че ще направя каквото е по силите ми, да ти обясня защо направих това, което направих. Знам, че то много те разтревожи, и разбирам защо.
— Просто ме изненада, струва ми се — каза свенливо Фейт. — Аз… аз вероятно реагирах твърде емоционално. Може би не мога лесно да приемам внезапни промени.
Арельо кимна и се усмихна:
— За всичко ще поговорим. Искам да разбереш малко по-добре мотивите ми. Мисля, че когато чуеш всичко, ще разбереш, че съм избрал по-добрата възможност. Даже и да не си съгласна, мисля, че пак ще има смисъл, нали? Аз просто толкова се радвам, че си тук, много ми тежеше това, което стана между нас.
— Добре. Благодаря — Фейт му се усмихна с чувството, че някаква голяма тежест се смъква от гърба й бавно, но сигурно и сърцето й олеква като птичка. Най-накрая светът й отново си беше същият…
Изведнъж се досети, че не е представила Оскар, и се обърна усмихната към него. Той бе застанал малко зад нея с ръце в дълбоките джобове на панталоните си в цвят каки.
— Съжалявам, доктор Арельо, забравих, че не познавате приятеля ми Оскар Уолф. Оскар, ела да се запознаеш с доктор Арельо.
— Добре дошъл, синко — каза Арельо, пристъпи към него и му подаде ръка. — Всеки приятел на Фейт е и мой приятел.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сър — Оскар извади дясната си ръка от джоба, стисна ръката на възрастния мъж и сърдечно я разтърси. — Донесох ви малък подарък…
Оскар все още държеше Арельо, докато изваждаше лявата си ръка от джоба. В нея проблесна нещо цилиндрично.
„Спринцовка ли е това? — запита се Фейт. — Какво прави…“
Преди да успее да довърши мисълта си, Оскар дръпна Арельо към себе си и заби спринцовката в гърдите му.
19
Фейт усещаше как сърцето блъскаше в гърдите й, докато гледаше змията и се чудеше какво да прави.
— Не мърдай — извика тя на Джордж, като го видя, че прехвърля тежестта си от крак на крак.
Той изпъшка:
— Не знам дали мога. Не съм сигурен още колко мога да издържа.
Фейт прехапа устни и се помоли мудният й мозък да се задейства по-бързо. Смъртоносната змия не се боеше толкова от хората, както други видове, така че беше малко вероятно да реши да нападне сама, щом досега не беше го направила. Освен това за този вид се знаеше, че е по-малко вероятно да нападнат, ако не са били докоснати. Може би това бе позволило на Джордж да крещи толкова дълго, да се мести и да прави всичко друго досега. Тя не би се обзаложила обаче, че това щеше да продължи още дълго така. Ако Джордж бе обезпокоил змията в леговището й, можеше да е достатъчно раздразнена, за да го нападне, щом направеше някое рязко движение.
— Не се движи — викна му тя пак.
— Вече го каза — беше останал без дъх и бе много напрегнат. — И какво да правя? Не мога да стоя вечно в тази поза.
Фейт го погледна внимателно и разбра, че е прав. Тясната издатина на скалата, където стоеше, бе малко по-широка от тялото му, неравната повърхност на камъка бе осеяна с локви от сутрешната буря, което правеше задачата му още по-трудна. Стената на склона се намираше само на няколко сантиметра от гърба му, а от всички страни стърчаха острите тръни на бодливите храсти. Змията беше на две крачки от него. Обикновено червендалестото му лице сега бе бяло като платно от изтощение и страх.
„Ако не бях дошла, когато те чух“… — помисли си Фейт, без да довърши изречението. От пристигането й до сега, като не се броеше идентифицирането на змията, нямаше кой знае каква полза.
— Добре, задръж само още няколко секунди — извика му тя възможно най-ободряващо с надеждата, че коленете му ще издържат и ще запази равновесие още малко. — Ще те измъкна от там.