Тя се поколеба една-две секунди. Дали той щеше да издържи? Да издържи спокоен и неподвижен, докато му дадеше знак, или щеше да се паникьоса и да обрече себе си, а може би и нея на отвратителна и болезнена смърт от змийско ухапване. Явно той й нямаше доверие. А тя, можеше ли тя да му има доверие?
Имаше само един начин да се разбере. Тя хвана W-образното клонче и започна да пълзи…
20
Арельо отстъпи назад и се хвана за гърдите. Лицето му изразяваше изненада, объркване и болка. Устата му се отвори, но не издаде никакъв звук, само едно малко балонче слюнка увисна за миг на долната му устна. Спринцовката увисна и падна на земята.
Фейт зяпна от ужас, когато краката му се прегънаха и той се срина на пода, а главата му силно се удари в ръба на елегантната ниска масичка.
— Оскар? Какво напра… — извика тя.
С три бързи крачки Оскар стигна до нея. Хвана я и запуши с ръка устата й.
— Нито звук — изсъска й в ухото. — Имаме страшен късмет с тоя шантав апартамент — телохранителите отвън нищо няма да чуят. Не и ако не направиш някоя глупост. Например да викаш.
Фейт поклати глава. Очите й бяха разширени. А и не беше от тия, дето викат. Когато бе наистина уплашена, гласът й падаше и най-многото, което можеше да издаде, беше плахо скимтене.
Оскар отдръпна леко ръката си.
— Никакви викове. Обещаваш ли?
Фейт кимна и той я пусна. Тя незабавно коленичи до Арельо. Той лежеше с обърнати очи, с отпуснато тяло и дишаше на пресекулки. Май беше в безсъзнание.
— Какво направи? — възкликна Фейт, която още не можеше да разбере какво се бе случило. — Оскар, какво…?
— Още ли не си разбрала? — тонът му беше самодоволен и почти весел. — Мислех, че сте достатъчно интелигентна, госпожице „докторска степен“.
Фейт погледна спринцовката, която лежеше до рамото на Арельо. Малка капка кръв се процеждаше от нея и попиваше в бледия мъх на хотелския килим.
— Какво имаше в това?
— Змийска отрова — ухили се гордо Оскар. — Много тематично, не мислиш ли? — той вдигна рамене. — Е, имаше и някакво много бързодействащо успокоително, не исках да почне да се бори с мен или да вдигне много шум, докато подейства отровата, нали разбираш?
Фейт примига. Не виждаше никакъв смисъл.
— Но откъде си взел… Защо…? — усети, че направо ще си глътне езика от шока, и реши да се стегне. Нямаше време за паника. — Няма значение. Трябва да му помогнем! От каква змия беше отровата? Трябва да намерим противоотрова и…
— Не — той сложи ръка на рамото й и здраво я стисна, преди тя да успее да стигне до вратата. — Чакай. Не можеш да излезеш навън. Познай какво ще стане с теб, ако влязат хора и видят това — той посочи Арельо, който продължаваше да отваря и да затваря уста като риба на сухо.
— Какво искаш да кажеш? — извика Фейт и почувства, че губи почва под краката си. Това беше прекалено. Нищо в живота й не беше я подготвило за тази ситуация. За миг й се стори, че участва в някакъв филм или нещо подобно — съвсем налудничаво усещане. — Оскар, аз продължавам да не разбирам какво става тук?
Оскар въздъхна нетърпеливо и сега прозвуча много повече като самия себе си.
— Влез в час, бейби. Не може наистина да си толкова задръстена, нали? Наистина ли мислиш, че МАЖ ще плати тези толкова скъпи самолетни билети само за да развеем няколко плаката? Изключено. Това беше същинската цел на посещението ни — той пак посочи към Арельо. — МАЖ иска да изпрати своето послание до всеки, който може да реши да прави сделки с Големия Лош Бизнес. Планираме го от момента, в който Арельо направи официалното си съобщение.
Фейт запуши уши, защото не искаше да слуша повече. Нищо, което чуваше, нямаше смисъл, нито дума. Тя не беше от хората, които можеха да се замесват в подобни неща — дори не четеше във вестниците за тях. Ами Оскар… Тя се втренчи в него и се запита дали изобщо го познава.
Наложи си да диша — вдишвай, издишвай, — за да се справи с паниката. Тялото на Арельо се сгърчваше пред очите й. Той простена дълбоко.
Оскар се наведе, взе инжекцията и я вдигна срещу светлината. Фейт видя, че вътре има още течност.
— Опа, май не съм му инжектирал всичко — Оскар вдигна рамене и погледна към Арельо. — Но явно е влязло повече от достатъчно — той сложи капачката върху иглата и прибра спринцовката в панталоните си.
Докато Арельо се бореше за глътка въздух, Фейт се бореше да запази разсъдъка си. Знаеше, че времето изтича секунда по секунда — и всяка можеше да бъде фатално важна за живота на Арельо. Но все пак не бе в състояние да предприеме нищо, освен да стои на колене и да гледа с ужас как той умираше.