Фейт хвърли един поглед към нея и един към свитата й и сърцето й заби по-бързо. Мразеше каквито и да са конфронтации, особено пък групови.
— Назад, приятели — каза младежът с черната коса на новодошлите, като се намръщи. — Не я закачайте, ясно ли е? Хайде, чупка, казах!
Щом ония се разкараха, Фейт му се усмихна неуверено. Беше му благодарна, че я защити, но не можеше да забрави това, което току-що й бе казал за Арельо.
— Влизай вътре да не си изпуснеш срещата, хубавице — и той се отдръпна, за да я пусне в сградата. — Питай Арельо за тая работа. Ще видиш.
Фейт не знаеше какво точно да каже, така че безмълвно се шмугна покрай него. Влезе в широкото кънтящо фоайе на сградата и тръгна към асансьора. Беше леко разстроена. Първо, не беше свикнала непознати да я наричат „хубавица“. Хората винаги наричаха така Гейли, разбира се. Но макар всички да повтаряха колко Фейт прилича на по-голямата си сестра, рядко й казваха, че самата тя е хубава. Беше свикнала с това и вече не мислеше за тия неща.
Бузите й пламнаха, когато си помисли за наситеносиния поглед на чернокосия демонстрант. Тези очи се прицелваха в нея, без да мигат, като змия, която с всяка своя фибра е концентрирана върху плячката си. Колкото й страстен привърженик да беше на движението за спасяване на природата, тя не можеше да си представи да действа като това момче отвън — да дефилира, да скандира, да развява лозунги, да спори със съвършено непознати хора… не можеше да не завижда по мъничко на подобна смелост и пламенност.
— Добър ден, мила — в кабинета на доктор Арельо я посрещаха винаги много топло. Кандис — секретарката на професора, бе четирийсетгодишна червенокоса жена. — Бледичка си, Фейти. Тия безделници отвън да не са те притеснили с нещо?
— Отдавна ли са отвън?
Кандис се изкикоти:
— Цял ден, да ги вземат мътните. Налетях на тях, като излизах за обяд. Мойра от офиса на доктор Зейл долу пернала един с портмонето си, понеже не я пускали да излезе от сградата.
Фейт се усмихна сдържано, тя не за пръв път си пожелаваше да прилича малко повече на Кандис, Мойра и някои други жени, които познаваше. Те никога не се бояха да се защитят или да кажат точно онова, което мислят, независимо от това, кой ще ги чуе.
— Както и да е, шефът те чака — продължи Кандис и насочи вниманието си отново към листовете върху бюрото си. — Каза да те пратя при него веднага щом се появиш.
— Благодаря.
Фейт тръгна към вратата от матово стъкло, която водеше към светая светих на кабинета на Арельо.
Арельо вдигна глава, когато тя влезе. Бузите му се набръчкаха в усмивка зад прошарената брада и лицето му грейна над разхвърляното метално бюро.
— А, Фейт — каза той с лек акцент, който се беше запазил все още след трийсет години в Щатите. — Къде си, мила, взех да се тревожа.
— Извинете, че закъснях — Фейт се отпусна на стола срещу бюрото му. — Аз, ъъъ, онези демонстранти отвън малко ме задържаха.
— А — въздъхна Арельо. Той внимателно скръсти ръце върху бюрото си, при което ръкавите му от туид прошумоляха.
— Да, боя се, че са ми много сърдити. Не са доволни, че си промених решението относно проекта за басейна Вибора.
Фейт се ококори.
— Значи е вярно — продума тя, като сама не си вярваше. Бе очаквала от него да се разсмее, да й каже, че това са измишльотини, че тези демонстранти са луди…
— Наистина ли сте се договорили с „Кю Корп“?
— Предполагам, да, може да се каже така — Арельо се облегна назад, гледайки я замислено, като потърка брадата си. — След внимателно обмисляне стигнах до заключението, че това е единственият начин да се стигне до някакво споразумение с компанията.
— Но… но… змиите! Ами животните? Екосистемата там е много крехка, всички го казват… — Фейт знаеше, че говори несвързано, но нищо не можеше да направи.
Арельо отново въздъхна:
— Разбирам, че това е шокиращо за теб, скъпа, и аз самият съм все още малко шокиран, нали виждаш. Но в реалния свят компромисът е нещо необходимо, иначе не можем да се движим напред. Понякога трябва да направим нещо, което никога не сме допускали, че ще направим, за да се променят нещата, разбираш ли какво имам предвид?
Фейт просто го гледаше, без да мига и без да помръдва.
— Не — успя да продума накрая. — Аз… аз не разбирам.
— Боя се, че е доста сложно — каза вяло Арельо. — За нещастие не можем да върнем времето назад. Не можем да променим този свят независимо колко много го желаем. Затова нямаме друг избор, освен да вървим напред и да търсим пътища прагматизмът да ни изведе до нашите идеали.