Тя отново потрепери, ужасена колко съвършено погрешна представа е имал той за нея през цялото време. Не беше ли я разбрал поне мъничко? Тя не бе от хората, които много вярваха в сродството на душите, но й се струваше, че двамата имат мъничко допирни точки. Сега излизаше, че и той, и тя са взели желаното за действително. Сякаш бяха живели в паралелни, но все пак различни проекции на действителността през цялото време.
— Както и да е, станалото — станало, нали? — Оскар вече губеше интерес към разговора. — От МАЖ имат готовност да ни осигурят нови паспорти тук, в Оз, така че можем да изчезнем — може би в Малайзия или някъде другаде — и да не ни хванат. Ти се оказа перфектна и за останалата част от плана — той леко я докосна по носа. — На никого няма да липсваш и никой няма да се притеснява за теб много-много, ако не се прибереш след училище, нали така?
Макар че беше почти сигурна, че този път той не целеше да бъде жесток, Фейт усети пробождане в сърцето при тия думи. В нея се надигна гняв, горещ и болезнен. Никога не бе обичала сблъсъците, но в един миг душата й закопня за сблъсък. Прииска й се да скочи върху Оскар, да го стисне за гърлото и да му крещи, докато осъзнаеше точно какво й бе причинил…
Тези чувства я изплашиха и тя хвърли неволен поглед през прозореца, сякаш се надяваше на някакъв вид бягство. В този миг един гълъб кацна грациозно на перваза и леко отвлече вниманието й. Загледа се в гладките меки сиви пера, докато той се разхождаше с птичата си походка пред прозореца.
„Мисли с ума си, не със сърцето си“.
Думите на сестра й изскочиха в паметта й нечакани, както се беше случвало и друг път в трудни моменти. Колко пъти Гейли й беше повтаряла тези думи, и то обикновено когато беше твърде късно за съвети.
Но този път не беше късно — не съвсем. Сърцето й се разтуптя, щом си даде сметка, че сега трябва да приложи думите на Гейли на практика, тук и сега. Независимо от зашеметяващата смесица от предателство, ужас, мъка и унижение, която я караше да избухне в яростен пристъп и да размаже физиономията на Оскар, трябваше да запази спокойствие, ако искаше да се измъкне от положението. Оскар току-що й показа колко безжалостен можеше да бъде. Очевидно не бе безопасен човек. Ако решеше, че тя може да го провали или по някакъв начин да навреди на изрядния му план, не се знаеше какво можеше да й се случи. Трябваше да пипа с него много внимателно, сякаш си имаше работа с раздразнена гърмяща змия, навита и готова да нападне.
Усети, че той внимателно я наблюдава, и сложи ръка на челото си.
— Аз… аз трябва да асимилирам всичко това — каза със слаб глас, като се престори на объркана. Не беше много трудно да го изиграе, тъй като все още се чувстваше замаяна и не беше много сигурна дали всичко, което ставаше, е истина. — Всичко е толкова внезапно, че имам нужда от малко време, за да свикна с това…
— Колкото време искаш, бейби — лицето на Оскар светна, той се наведе и стисна коляното й. — Аз съм тук с теб. Ще видиш, ще се справим заедно с тази история и ще си живеем чудесно.
— Благодаря — тя се насили да се усмихне, като внимателно контролираше гласа си, за да не звучи по-различно от обикновено. С крайчеца на окото си започна да следи много внимателно спринцовката със змийска отрова върху шкафчето, което се намираше само на метър разстояние. — Ммм, отивам да си измия лицето — каза тя. — Става ли?
— Върви, върви — Оскар скочи и леко се поклони. Всичките му движения бяха резки и превъзбудени.
Фейт стана с надеждата, че гумените й крака няма да се подгънат под нея. Задушаваше се от страх. Тръгна към банята. Когато минаваше покрай шкафа, спря за частичка от секундата до спринцовката, а после продължи, без да я докосне. Вместо това пое към банята.
Чувстваше се малко по-сигурна зад стената и извън полезрението на Оскар. Остави вратата отворена, за да избегне каквито и да било подозрения, и пусна водата в умивалника, за да наплиска лицето си. Хладката вода подейства добре на пламналото й лице и леко проясни главата й. Освен това й спечели време да обмисли какво да предприеме.
Гласът на Оскар долетя от съседната стая:
— Няма да съжаляваш, ако си с мен, бейби. Сега сме свързани и така трябва да бъде. Сега сме отбор. Завинаги.
„Няма такова нещо като завинаги“.
Това бяха думи, които бе казала Гейли съвсем към края. Фейт вдигна глава и се загледа в огледалото. Големите й светлокафяви очи, толкова подобни на очите на сестра й, я гледаха, но не й казваха какво да прави.