Но това даде резултат.
— Ъ? — изпъшка Джордж и излезе от немия си ступор.
Втурна се напред и замалко да стъпи върху клона, който Фейт продължаваше да държи. Точно навреме се наклони на другата страна, подхлъзна се и падна от площадката на земята. Ризата му се закачи на един от бодливите храсти, а той падна тежко на гърба си.
— Уф — остана да лежи стреснато няколко секунди, после се изправи тромаво на крака и побягна през малкото каменисто плато, като в бързината се спъваше в коренища и камъни.
Фейт го следеше през рамо, все още, без да помръдва клона. Искаше да е сигурна, че той е вън от опасност, преди да предприемеше нещо друго. Най-накрая той спря на другия край на платото и от там се обърна да погледне.
— Убий това проклето животно — извика с пресипнал глас.
Фейт го погледна, после фокусира камъка в краката си и го изрита надалеч в сянката на някакви тръни. После си пое дълбоко дъх, пусна клона и скочи възможно най-бързо.
Змията ядосано изсъска, нави се в атакуваща позиция, но като видя, че наблизо няма кого да нападне, почти веднага се обърна, бързо се шмугна между камъните и се изгуби в някаква цепнатина.
Фейт изпусна въздишка, без да подозира, че е задържала толкова въздух в себе си. Точно тогава чу викове от джунглата зад гърба на Джордж. Обърна се и видя сред дърветата малка групичка от оцелелите й спътници. Най-напред вървеше Лок, следван от Майкъл, Клер и още двама, чиито имена не знаеше.
— Какво стана? — извика Клер.
Майкъл изтича към Джордж.
— Чухме ви да викате чак от плажа… Някой да не е пострадал?
Фейт смръщи вежди, очаквайки сега Джордж да каже „Тази пусна една опасна змия да избяга — тя е луда…“, но когато го погледна, Джордж й се усмихваше.
— Ще ви кажа какво стана — поде той с нормалния си гръмогласен тон, — това момиче ми спаси живота, това стана!
После всички заговориха в един глас, всички искаха да им разкажат. Само Лок мълчеше, като потъркваше брадичка и местеше поглед ту към Джордж, ту към Фейт. Джордж говореше бързо и за минута разказа на останалите цялата случка.
— Браво, Фейт. — Майкъл я потупа по гърба. — Много смело.
Клер кимна и леко потрепери.
— Определено смело — каза тя. — Веднъж налетях на една смъртоносна змия, докато вървях из храстите, те могат да ти изкарат акъла от страх!
Най-накрая Джордж вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо. Той се обърна към Фейт:
— Бях в много лошо положение и не знам как щях да се оправя, ако не ми се беше притекла на помощ. А след някои неща, които се случиха по-рано… ами, не бих те обвинил, ако ме беше отминала.
Фейт се изчерви. Клер тихо се изкиска, а двамата непознати се спогледаха.
— Както и да е, аз не съм по големите думи, така че просто ще кажа: Благодаря ти, Фейт. Ти си смел и благороден човек. И добър приятел. Няма да забравя това — очите му бяха много искрени, когато й подаде ръка.
— Аз… ъ… ти… — тя бе толкова изненадана и трогната, че не знаеше какво да отговори. Хвана ръката му и я стисна.
И точно когато я дръпна, зърна яркоцветните пера над главата си. За момент помисли, че е малкото папагалче, което прелетя преди малко, но когато вдигна очи, разбра, че е по-голяма птица, която се изгуби сред дърветата. Сърцето й подскочи.
— Извинете ме — каза на Джордж и на останалите. — Сега ще се върна.
И се понесе след птицата, докато тя летеше ниско, почти до земята. Преведе я през няколко петна от светлина и сянка, през няколко каменисти плата и покрай един малък буен поток. За миг толкова се отдалечи, че Фейт бе сигурна, че ще я изгуби пак, и тази мисъл почти разби сърцето й. Но тогава съвсем неочаквано я видя на една покрита с мъх малка поляна. Стърчеше на един камък и си чистеше перата.
Останала без дъх, Фейт се закова на място и я зяпна.
Слънцето осветяваше поляната и най-сетне успя да я види ясно. Птицата вдигна глава и скочи от камъка на няколко крачки на земята. После изчурулика и пак скочи на камъка.
Фейт стоеше и я гледаше. После чу шум от криле над главата си и вдигна очи. Точно над себе си видя почти същите птици — бяха десетина-дванайсет. Те също кацнаха на полянката. Фейт зяпна, когато заваляха към земята като разноцветни скъпоценни камъни.
Скоро не можеше вече да намери своята птица сред останалите. Папагалите подскачаха по земята, местеха се и се разминаваха. После сякаш по команда хвръкнаха едновременно във въздуха, плавно и елегантно, като частици на един цял организъм. Плясъкът на крилете им изпълваше въздуха, докато се издигаха нависоко, волни и пълни с живот.