Фейт усмихната ги изпрати с поглед. Някак досега все си бе представяла един-единствен папагал, който живее тук в джунглата съвсем сам. Радваше се, че не е така, макар че отдавна трябваше да го знае. Природата не допуска никое създание да живее съвсем само.
Когато и последната птица от ятото изчезна над върховете на дърветата, чу нечии стъпки. Погледна през рамо и видя Лок.
— Къде са останалите? — попита тя.
Той кимна към плажа:
— Заведоха Джордж обратно в лагера. Решиха, че Джак трябва да го погледне все пак, за да е сигурно, че му няма нищо.
— О! — Фейт погледна отново към небето, търсейки безкрайната синя опашка на ятото птици, за да ги зърне още веднъж.
Но те си бяха отишли и независимо от разочарованието си тя не спираше да се усмихва. Лок проследи погледа й и попита:
— Намери ли това, което търсеше?
Тя се поколеба:
— Не — каза накрая. — Всъщност не. Птицата, ммм, се оказа не точно това, което си мислех. Трябваше да знам, че не можеш да върнеш времето назад — да имаш нещо, което си изгубил завинаги. Малко глупаво се чувствам, че изгубих толкова време да я гоня.
Лок поклати глава:
— Няма защо да се чувстваш глупаво, Фейт. На подобно място човек може да започне да вижда онова, което му се иска да види.
Тя се обърна и го погледна. Той й се усмихваше, но очите му гледаха като че ли много надалеч.
— Свърши ли тук? — попита той след малко. — Ще те придружа до плажа, ако искаш.
— Да — усмихна се тя и хвърли последен поглед към небето. — Готова съм. Да вървим.