Освен това на вратата, която води към Залата за знание, е вградена диаграма — един правоъгълник с размери осемдесет на четиридесет. Рисунката е ясна и ако се съди по вида на материала, който служи за подложка, дори доста скорошна. В общи линии скицата е същата, но има някои дреболии, които изобщо не съществуват в другите топографски карти. Виждат се няколко издатини, по-точно четири, които се простират симетрично, две над горната извивка и две под долната.
Никой не знае какво представляват, може би защото са само като скицирани и нямат и най-малкото обозначение. Освен това на тази топографска карта — говоря за картата на вратата на библиотеката — има една подробност, право да си кажа, малко смущаваща: кърмата на кораба, т.е. зоната, определена за „белите“, изобщо не фигурира. Има един правилен вертикален сегмент, който рязко отсича десния край на Майката Земя и оттатък тази линия започва ослепително белия цвят на картата, толкова предизвикателен, че един ден някой — очевидно веселяк или просто по-полемичен дух от моя — го е запълнил с огромна въпросителна. После в това бяло пространство са се появявали и изчезвали и други надписи. Спомням си един от тях, написан с печатни букви, представляващ една латинска поговорка. Ставаше въпрос за един израз, употребяван в най-старите географски карти: Hinc sunt leones2.
Ако трябваше да се обзалагам за това, кой е авторът на надписа, бих го приписал на Еудженио Столер, на този осквернител, не зная дали по природа или съзнателно.
Днес например, когато дойде да ме види в моята килия, ми каза:
— Хайде, покажи ми я. Искам да видя спящата красавица.
Бях седнал на масичката, погълнат от обичайните си изчисления. Не помръднах. Той се приближи до нишата повдигна завесата. След няколко секунди мълчание последва продължително изсвирване.
— По дяволите! — извика. — Тя наистина е красива.
После се приближи до мен, продължи да ме дразни, да нарежда: „Пиленце, кукличко, сега какво ще правиш?“
Погледнах го накриво, поне така мисля, защото той сякаш за миг настръхна, но после продължи невъзмутимо:
— Хайде, хайде, на лицето ти е изписано. Тази тук — и посочи с брада по посока на нишата — е заела всяка твоя мисъл. — После допълни: — Хубава жена, няма що. На твое място знаеш ли какво бих сторил?
— Какво?
— Бих поискал да ме прехвърлят в зелената смяна, въпреки че желанието ми ще бъде отхвърлено веднага, защото, както знаеш, да се промени смяната е почти невъзможно. Доколкото знам, изключение от правилото е имало само два или три пъти за цялата история на Майката Земя. Във всеки случай винаги можеш да опиташ. Вместо да се съсипвам по един призрак, бих паднал на колене пред Калиф Върховния…
— Ти си луд!
— О, не! Ако успееш да получиш промяна на смяната… Вярно, ще загубиш приятел като мен, но би могъл да се срещаш с нея, да говориш с нея и…
— Ти си луд — повторих, като се опитах да вложа в гласа си колкото се може повече убедителност.
— Добре, луд съм. Но ти си влюбен, приятелю мой, лудо влюбен.
— Любовта е само инстинкт — припомних му аз. — Ти самият си ми го казвал неведнъж. А сега върви си, искам да остана сам.
— Сам с нея ли? С един призрак?
— Върви си — настоях.
Еудженио неохотно вдигна ръце с разперени длани в един смешен жест на капитулация.
— Добре, приятелю. Освобождавам терена, за да можеш да мечтаеш колкото си искаш, без някой да те безпокои.
Направи половин пирует, хвърли светкавичен поглед върху листите, над които работех. После чух сухия му смях, като изщракването на реле.
— Губиш си времето — каза. — За да се провери курсът на кораба, трябва да имаш компютър, само лист и писалка не стигат. А компютърът, съкровище мое, е отвъд границата, на кърмата, където живеят „белите“. Щастливо пътуване!
Поисках аудиенция от координатора Покар. По повод претърсеното ми чекмедже, преровения ми гардероб и за други неща, които предизвикват моето съмнение.
Дежурният офицер ми даде отговор само след десет минути.
— Координаторът Покар е много зает. Да се поднови молбата след следващата смяна на дежурството.