Выбрать главу

Йерархията има своите закони, понякога неразбираеми, но със свое право на съществование от момента, в който остават непроменени във времето. Може би така е редно. А боже би не. Не зная до каква степен е добре някои неща да се знаят само на върха. Така както понякога не смятам, че е правилно червените и зелените да мислят, че летят във външното пространство, а не че са затворени в недрата на планетата.

Спомням си безконечните разговори с Уланд, с Лилиев и Рутилио Рогоз. Също с Горски и Покар. Естествено в началото взимах страната на заселниците. Но винаги имаше някой от възрастните, готов да превърне довода в табу. Заселниците биха се разбунтували, ден след ден все повече биха се изкушавали да излязат на открито, нехаейки за предпазните мерки, които ги задържат тук долу.

— Ще разрушат всичко — ми каза един ден Горски. — Мисълта, че отвъд оловните преградни стени няма звездно пространство, а подземни галерии, които могат да ни отведат до повърхността на планетата, би ги накарала да загубят здравия си разум, цялата дисциплина на Майката Земя се крепи на тази необходима лъжа: Щастливото пътуване — една митична цел, която едва нашите правнуци ще могат да достигнат…

А Албенитц добави:

— Ще се разбунтуват и изобщо няма да повярват на аргументите ни, макар да са неопровержими… Вече се случи веднъж, преди много години…

— Аз не се разбунтувах — опитах се да възразя.

— Не го направи, защото не ние ти разкрихме истината, а ти сам стигна до нея. Ти знаеше, че тук на кърмата има едно място за теб, знаеше, че ние всички те очаквахме да го заемеш.

Всички са ме окачвали. Компютърът, този чудовищен механизъм, чието действие ми е съвсем непонятно, ме е държал под контрол още от самото ми раждане. И Людмила ме е контролирала. Людмила е от „трета степен“, но винаги е предпочитала да действува „извън кърмата“, сред екипажа. Ласло също продължава да работи като обикновен работник по хидропонните вани, но и той е от ръководителите. Като него има и други, било от зелената, било от червената смяна, чиито длъжности не бият на очи, но са от жизнено и стратегическо значение.

От четири месеца Еудженио Столер заема кабинета точно срещу мен, от другата страна на коридора. Неузнаваем е. Вечно намусен и мълчалив и не се доверява на никого в работата си.

Веднъж се случи да пием заедно във всекидневната. Насочи чашата срещу светлината и вдигна тост:

— За приятелството, това гадно чувство.

Прекрасно разбирах смисъла на думите му, той можеше да ме упреква за цинизма, с който го бях издал, единствено за да спечеля уважението на стоящите по-горе. А той? По същата причина и той си игра с мен като котка с мишка, той, който знаеше всичко и бе облечен в доверие, докато аз все още се блъсках насам-натам в съмнението, по ръба на бръснача, ще има ли изход, или ме чака унищожение.

Вярно, това е мръсна комедия. И все пак в тази дълга схватка, в това продължително взаимно изучаване и изпитване, в това взаимно недоверие, което отравяше всеки наш жест и дума, бе останало едно малко пространство, тясна ивица искрена зона, където все още беше възможно да се подхранва илюзията за безкористното чувство. Въпреки всичко аз обичах Еудженио. Дори и тогава, когато бълваше сентенции, дори и тогава, когато казваше, че любовта е инстинкт, и събуждаше у мен мъчителната представа за самотната пеперуда, устремена в своето лудешко дирене.

Във всеки случай вече нямам време за този род интимни разсъждения, макар тук на „кърмата“ да няма периоди на хипносън. Когато ми се иска да се любя, викам Людмила, това е най-лесното разрешение. Албенитц ми напомни, че в моето положение на „бял“ мога свободно да търся развлечения както в червената, така и в зелената смяна. Също и на кърмата, но в този случай изборът е много по-ограничен и смущаващ. Албенитц ми препоръча да бъда дискретен във всички случаи.

Много пъти се сещах за Нора Керени. Но винаги си мислех, че Нора не знае да държи езика зад зъбите си. Езика и сълзите си. Тя наистина е плачлива и сантиментална, би превърнала всяка наша среща в мелодрама. По-добре Людмила, тя е по-възрастна и по-уравновесена, а освен това е и „бял комбинезон“. С нея мога да се отпусна, да пия, да споря. И когато настъпи моментът да се разделим, всичко става спокойно, без сантиментални глезотии.

— Какво говорят за мен в червената смяна? — я попитах онзи ден.

Людмила започна да се смее.

— Някои се досещат за истината, но повечето го възприемат като обикновена промяна на смяната. Нора Керени обаче все още не може да се успокои…

Бедната малка Нора. Малка глупачка. Неспокойна, може би влюбена.