— Много от вас — извиках аз разпалено — ще стигнат до финала. Чест и слава на Варади, който подчини таланта си в служба на колектива, чест и слава на колектива, който отгледа Варади, чест и слава на всички вас, които сте отдавали и отдавате ден след ден силите си, за да може колективът да израства.
Настъпи суматоха, продължителни ръкопляскания и хаотичен шум от ентусиазирани възгласи, шеговити реплики, но също и горчиви и тъжни коментарии от страна на възрастните. В дъното на Залата, сама, близо до изхода, видях Диана Абгрунд, облечена в своя ослепително зелен комбинезон. Не бях я виждал от една година, защото от една година нарочно я избягвах, което от своя страна правеше и тя.
Но този ден беше различно. Слязох бързо от подиума, като си проправих път сред заобикалящите ме заселници. Една девойка докосна белия ръкав на комбинезона ми и после поривисто ме целуна между носа и устата. Някакъв стар заселник започна да плаче и пелтечи, други ме притискаха в кръг.
— Албенитц — извиках, — Албенитц ще дойде, за да ви говори по-надълго, а после лично Върховния ще ви разкаже всичко, всяка подробност от това чудно откритие…
Трудно ми беше да ги откъсна от себе си. Щастливо пътуване, да, Щастливо пътуване, но Диана вече беше изчезнала зад вратата. Тичах по Големия коридор и всички по моя път се оттегляха встрани, тичах и едва се сдържах да не извикам силно името й. Няколко души точно по средата на Голямото кръстовище ми попречиха да я видя. Завих надясно към Залата за знание, широко разтворих вратата, но там нямаше никой.
Банда глупаци, проклинах в себе си. Върнах се по Големия коридор, този път извървях с бавни и отмерени крачки още двеста метра. После влязох при Тибор, който обслужваше заведението по време на зелената смяна. Беше пълно с хора, почти всички боксове бяха заети. Срещнах стотици погледи и в тях още веднъж усетих двете основни чувства, които заселниците изпитват към нас „белите“: раболепен страх или враждебно презрение, а най-често една смущаваща смесица от двете. Диана седеше в дъното, беше се свила в полумрака на последния бокс с половин бутилка блумар на масата и със запалена цигара.
— Забавно ли ти беше? — попита, без да ме погледне. Гласът й беше сух, леко саркастичен. — Колко дни ти бяха необходими, за да подготвиш речта си?
— Нека да говорим за друго — казах, като седнах до нея.
— Я виж ти колко е важен. Да говорим за друго! А всички идиотизми, които избълва върху онази глупава тълпа? По-рано и ние двамата се числяхме към нея, това е вярно. Но може би тъкмо затова нашето държане заслужава укор.
— Моля те — настоях, — да говорим за друго.
Диана смачка цигарата в пепелника, после наля блумар за себе си и за мен. Със сухи и ядни жестове отвори кутията, взе още една цигара, почука я най-напред от едната, после от другата страна по ръба на масата. След дълга пауза гласът й прозвуча пълен с ненавист и съжаление:
— Добре, да говорим за друго. Това означава да стоим тук тихо, сякаш нищо не се е случило…
— Да, сякаш нищо не се е случило. Да забравим моите лъжи и твоите, да забравим всичко. Бихме могли да започнем отначало, не мислиш ли?
— Невъзможно. Опитах се да те измамя, но се надявах, че няма да попаднеш в мрежата, а ти изтича да ме предадеш, като се надяваше, че с това няма да ми навредиш. Защото ти знаеше. Така както и аз знаех, че ти знаеш. И въпреки всичко червеят на съмнението никога не престана да ме яде. И това ще продължава вечно, дори и да ме обсипеш с всички любовни думи на света…
Преглътнах мъчително блумара.
— Права си — признах неохотно, — всичко се развали още от началото. Този ден се любихме безсрамно и цинично, като два автомата, само за да се подчиним на изкривените и нечовешки правила на Майката Земя и може би в този момент сме се присмивали един на друг, макар че…
— Да, беше много тъжно, макар че… — тя направи нетърпелив жест и ми се стори, че иска да си отиде.
— Остани — почти я умолявах. Бях сложил ръката си върху нейната и жадно търсех очите й — Не е наша вината, че практиката да се вербуват бели комбинезони е такава. Повече или по-малко всички трябваше да се подчиним на това безумно правило за разпознаване, както в античните драми. Не беше ли така и за теб?
— Може би още по-лошо, но сега не искам да говоря за това, което стана преди около две години. Зная само, че изпитах огромно отвращение и тъкмо затова никога не съм искала да живея на кърмата. Предпочитам работата на „кукумявките“, да подбуждам, да внушавам съмнение и после да обработвам съзнанието на тези, които имат достатъчно ум да отгатнат истината. Предпочитам всичко това, вместо да облека белия комбинезон и да държа речи като тази, която ги държа преди малко — цял куп лъжи, концентрат от демагогия и патернализъм…