12
Малки, много сме малки. Вероятно само ларви на малки насекоми, съвсем малки купчинки от клетки, незначителни структури. Утре ще настъпи нов ден и пясъчният часовник ще пропусне през стеснението само пясък и кръв, ще изтече прахът на времето, което влачи след себе си наниз от уморени, може би измислени спомени. Две са хубавите неща: да пия и да спя, да пия и да спя…
Кой ходи там?
Приятели. Приятели и неприятели. Във всеки случай те са малки, безкрайно малки. Животинки, които не ти причиняват нищо лошо, само лек сърбеж и ленивото желание да ги смачкаш всички на стената.
Наистина са малки. В мозъка ми лудува едно дяволче, което не е склонно да прощава. Ще паднат всички глави, това е сигурно. Всички, моята също.
Кой ходи там? Лабиринтът няма скрити подземни ходове, призивът се носи от коридор в коридор, разсейва се, затихва и умира. Умира, вярно. Но моите призиви са повече от хиляда, хиляда примки на шията, хиляда възглавници върху устата, хиляди струйки, които вечно жадната земя попива.
— Какво има, Албенитц?
— Варго се срещна с Ласло. Случаят Спитцер продължава да го измъчва. Направил е проучвания в болничния отдел и по малко навсякъде…
Калиф Върховния свива загрижено юмруци.
— Това момче е много проницателно — отбелязва с тон, който изразява и разочарование, и гордост. — Само една погрешна стъпка и ще бъде загубен за себе си и за нас.
Неподвижна, в средата на стаята, стои сгушена в стола си на колелца. Обърнала ми е гръб, раменете й са увиснали и извити като на прилеп.
Виорика, казвам шепнешком, и едва не запявам. Виорика, Виорика, кажи ми истината. Настоятелният глас на дяволчето, което се е настанило в мозъка ми като у дома си, се удря по стените от пластмаса и метал, кажи ми истината, кажи ми истината, горе на тавана светлината сякаш конвулсивно потрепва, после внезапно изгасва.
Количката се завърта на 180°. Виорика има фосфоресцираща кожа, ледени клепачи и серни цветенца около устата. Виорика, повтарям шепнешком, кажи ми истината. Но тя бавно кимва отрицателно с глава. В тъмното се вижда само жълтият й череп, който се клати като махало. Виорика, толкова си стара, Виорика. Толкова си стара, че не би ти струвало нищо да ми кажеш истината. Е, хайде, говори. И утре е ден и пясъчният часовник ще отмерва пясък и кръв. Виорика, ти, оглупяла старице, която знаеш нещата, без да осъзнаваш, че ги знаеш…
В мига, в който стягам примката около шията й, избухвам в смях. Виорика, Виорика. Представяла ли си си някога тази шега? Сега ще те удуша, да знаеш. Но преди това ще ми разкажеш всичко.
Жълтото, фосфоресциращо лице на Виорика започва още по-силно да фосфоресцира, но старицата не се страхува от мен, усмихва се, сякаш примката около шията й е гирлянда от цветя.
Виорика, отвратителна вещице. Започвам силно да клатя количката и вдървеното старческо тяло подскача при всяко раздрусване; Хайде, разкажи ми всичко отначало, искам да зная в коя година сме, истинската година, искам да зная от колко време сме затворени тук вътре, да зная как получаваме кислород, защото аз съм си направил сметките, знаеш ли? Кислородът, произведен в лабораторията от зелено клетъчно водорасло, не е достатъчен и аз не вярвам на приказките за параболичните огледала и за слънчевата светлина, която се отразява от огледало в огледало, не вярвам нито дума и на онова, което разправя Якуб Лиска, когато говори за радиоактивния прах, за Рад, Рем и Кюри. Вие, координаторите от първа степен сте тези, които контролирате сондите, които излизат на повърхността. Истината я знаете вие, само вие…
А сега какво предпочиташ? Мога да те удуша постепенно или пък да счупя врата ти с един удар и да те даря с по-бърза смърт. Това няма ли значение за теб? Е добре, тогава ще ви убия всички.
Виорика повдига рамене и в жеста й се чете пълно безразличие. Виорика, вдетинена старице, за теб няма значение, че ще умреш, защото си живяла дълго! В този момент сто алармени звънеца надават вой, постепенно светват червени и виолетови лампички, настъпва адски шум, сякаш подът и таванът се тресат.
Виорика се смее, повдига вдървената си ръка и бързо движи устни, но от устата й не се отронва звук. И очите й се смеят със злокобна ирония, сякаш иска да ми каже: аз ти говоря, моето момче, отговарям на всички твои въпроси, но ти не разбираш, не можеш, все едно че си глух.
Тресе ме. Силният звук на акустичните сигнализатори заплашва да спука тъпанчетата ми. Сграбчвам облегалката на стола и изтласквам Виорика вън от стаята, преминаваме по целия страничен коридор, пресичаме квадрата на кърмата, преградната решетка, която изолира нашия сектор, на „белите“.