— Щастливо пътуване!
— Довиждане, приятели. Ще се видим по-късно.
— Ще се видим по-късно. Щастливо пътуване!
Често поздравът звучи фалшиво и неестествено. Като подигравка. Никога няма да видим Обещаната Земя. Може би ако всичко стане така, както е било предвидено в началото, ако корабът запази своя курс и не бъде отнесен в бездните на пространството, може би нашите правнуци ще стигнат до целта. Дванадесет поколения са доста дълга верига. Аз и тези на моята възраст представляваме централният пръстен. Ние сме едва по средата на пътя. Майката Земя трябва да измине още около деветнадесет билиона километра, преди да стигне до целта. И при все че скоростта, която нашите двигатели развиват, е безумна, ще са необходими приблизително още сто и петдесет години, време, през което можеш да умреш много пъти.
Еудженио Столер обича да се шегува язвително.
— Ти си глупак — ми каза днес, като седна до мен. — Приемаш много сериозно външната украса, лозунгите и готовите фрази.
Оглеждах се наоколо, мънках изплашен, защото помещението беше много просторно.
— Ти си глупак — повтори Еудженио. — Тук няма какво да съзерцаваш, това е салон за клюки, звездите отвън нямат стойност, стойност има само нашето безпокойство, нашата нерешителност на жалки и малодушни хора.
Когато Столер говори така, аз се чувствувам неловко. Гледах го дълго, но той се усмихваше загадъчно, сякаш се наслаждаваше на моето притеснение.
— Хайде да си вървим — каза, като ме хвана за ръката. — Да отидем при стария Булмер да си поприказваме.
Излязохме от Залата на съзерцание и повървяхме около двеста метра по Големия коридор. На това място в елеватора нямаше толкова много хора. Еудженио ме бутна вътре и за десет секунди слязохме на третото равнище.
Човек не се чувствува зле при стария Булмер. Това е спокойно местенце, посещавано най-вече от шахматисти и влюбени. Има една обща зала, в която масите са наредени много близко една до друга и цяла редица от отделни, напълно изолирани боксове.
Като ми се усмихваше, Еудженио извади от джоба си цяла шепа жълти жетони.
— Тази вечер ще се напием — каза и ги разклати под носа ми.
Винаги има много жетони и никога не мога да разбера как го прави. Ако не го познавах, откакто се помня, ако не ми беше близък приятел, щях да си помисля, че получава всички тези жетони в замяна на работата си като доносчик на „белите“. Но съвсем не е така. Дори и защото не виждам за какво „белите“ би трябвало да бъдат информирани от момента, в който всичко върви от добре по-добре, без недоволства и безредици. Вероятно Еудженио разбира от работата си и затова успява да спечели доста жетони.
Сам старият Булмер дойде да ни сервира „Блумар“. Идва два-три пъти с поднос и тесни чаши, после му дотегна да се разкарва на всеки пет минути и остави бутилката.
Еудженио се налива като бъчва. Продължаваше да ми се усмихва, вдигаше чашата на височината на носа си и ме гледаше с притворени, но язвителни очи с цвят на малахит.
Половин час след това езикът му съвсем се развърза.
— В коя година сме? — попита с леко насмешлив глас. Все още продължаваше да се усмихва иронично и раздразнително.
Въпросът му беше смешен. Свих рамене ядосан и погледнах в друга посока, сякаш за да му дам да разбере, че ще е по-добре, ако промени темата за разговор. Но Еудженио продължи да пита настойчиво:
— Хайде, отговори. В коя година сме?
— 128-а — отвърнах, за да му угодя.
Но той продължи настойчиво:
— Тоест?
Това беше игра. Разбирах, че беше игра, но игра, на която Еудженио държеше извънредно много. Не можех да му откажа това. Отговорих му:
— Тече 128-та година, това означава, че са изминали 128 години, откакто Майката Земя е напуснала планетата.
— Хм. Година? А какво представлява една година?
— Година е времето, за което планетата Земя прави една обиколка около своето слънце.
Той започна да се хили просташки.
— Земята е далече — каза. — Има я и я няма, вече е невидима. Като ориентировъчна точка е равна на нула.
— Но на борда има часовник. Атомен часовник, регулиран по земното време.
Еудженио отново напълни чашите.
— Възможно е часовникът да се е повредил — отбеляза с променен израз. Лицето му стана сериозно и се издължи, очите му хлътнаха и се изпълниха с ужас. Нямаше и следа от непристойното му веселие. — Часовникът може да изостане, разбираш ли? И никой няма да разбере.
Невъзможно. Опитах се да му припомня, че един атомен часовник никога не се поврежда, че той практически е вечен и за сто години не изостава дори с десета от секундата. Столер остана невъзмутим. После се протегна над масата и силно се наклони към мен.