Вътре видях един възрастен човек. Беше слаб, със сиви коси и големи торбички под очите. Беше се свил на една металическа стълба зад стелажите, с регистър в ръка.
— Щастливо пътуване — поздрави, когато минахме покрай рафтовете и стигнахме до него.
Диана отвърна на поздрава, а после добави непринудено:
— Придружавам координатора Зловик в дъното на отделението, а после ще се качим и горе. Трябва да провери работата, извършена вчера от бригадата по поддържането.
Когато стигнахме в дъното на склада, завихме надясно, после наляво и после пак наляво. Нямаше никой.
— Кой беше този човек — попитах, само за да наруша дългото мълчание. — Мисля, че го познавам, поне зрително.
— Казва се Мирек и е добър заселник. Харесва му работата и от време на време дава и допълнителни дежурства…
— Столер също работеше тук понякога, когато стана координатор.
— Да, и Спитцер също — заяви Диана, като спря. — Той също от време на време: обичайната му работа беше в бригадите по поддържане…
Хванах я за ръката.
— Спитцер… — прекъснах я рязко. — И той ли беше координатор?
— Не, не вярвам, но вероятно щеше да стане, ако…
Замълча и за миг се ослуша, сякаш искаше да се увери, че никой не идва.
— Това е моят кабинет — каза, като посочи една обикновена сива врата. — Моя и на Магдалена Раб от червената смяна. А това е асансьорът, който води до горния етаж, където е разположен истинският склад.
Тя плъзна широките врати и ме бутна вътре. Асансьорът се издигна бавно с бръмчене на не повече от три метра. Последва изщракване, след което спря окончателно. Диана отвори вратата: намирахме се на горния етаж на склада.
— Работи, нали?
— Да, разбира се, защо да не работи? — измънках аз, по-скоро объркан от нейния начин на действие.
Диана затвори вратата и пак слязохме на долния етаж.
— Трябва да вдигнем малко шум. Имам пред вид Мирек. Сега да изпробваме асансьора за особени случаи.
Не ми даде възможност да й отговоря. Извади от джоба си магнитен ключ и отвори една желязна врата, боядисана в жълто. Кабината на асансьора беше тясна, можеше да побере двама или в най-добрия случай трима души.
— Разгледай добре таблото — каза.
За мен в таблото нямаше нищо особено. Но докато го разглеждах внимателно, забелязах, че освен бутоните за изкачване, за слизане, за спиране и алармения бутон имаше и един син бутон с надпис.
ТРЕВОГА ПРИ НЕПРЕДВИДЕНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.
Диана натисна бутона за изкачване и за три секунди отново се намерихме на горния етаж, после натисна бутона за слизане и се върнахме долу.
— Достатъчно — изръмжах, — ти ме водиш за носа.
— Съвсем не, мили. Показвам ти какво е направил Спитцер, за да излезе. Хайде, натисни два пъти синия бутон, после белия за изкачване и после отново синия…
Погледнах я силно смутен. Имаше някаква странна възбуда в гласа на Диана.
— Размърдай се, страхливецо. Казах синьо, синьо, бяло и пак синьо.
— Но синият бутон е в случай на тревога! — отбелязах.
— Не, скъпи. Аларменият бутон е червеният. И хайде, успокой се… Тревога при непредвидени обстоятелства не означава нищо, ясно е, че става въпрос за някакво прикритие.
Останах неподвижен. Тогава тя ме бутна настрани и натисна бутоните със същата последователност, която ми беше подсказала. За моя голяма изненада асансьорът се задвижи странично, стори ми се няколко метра, после започна да се изкачва вертикално, пет десет, двадесет секунди, а може би и повече. Когато спря, двете крила се отвориха сами. Пред нас се откриваше метална площадка и желязна стълба с напречни летви, забити направо в стената. Диана ми посочи едно място, където някой, използвайки абразивен материал бе изписал инициалите В. С, а над тях имаше вертикално насочена стрела.
Едвам сдържах вика си на учудване и инстинктивно направих крачка напред, сякаш за да изляза от асансьора и отида на площадката. Диана ме задържа.
— Внимавай! Изглежда, на тази височина асансьорът е настроен автоматично. След малко вратите сами ще се плъзнат и ще се върнем долу, без да натискаме никакъв бутон.
14
— Нещата се ускоряват, Калиф. Варго и момичето са открили единия от асансьорите за особени случаи, този е сектор В–45. За него загадката Спитцер вече не съществува.
— Има ли друго, Албенитц?