— А ако някой е решил да се позабавлява и го е повредил?
Беше изрекъл това тихо, почти шепнешком. В главата ми остро прозвуча аларменият звънец. Думите му, изразяващи недвусмислен въпрос, все още висяха във въздуха. Исках да спечеля време, да размисля поне за миг над това чудовищно внушение.
Но Столер ме наблюдаваше, твърдият му и повелителен поглед изискваше незабавен отговор.
— Ти се шегуваш — му казах. Чувах гласа ми да излиза изкуствен от гърлото, лигав и празен. — Каква причина могат да имат, за да повредят часовника?
Точно в този миг си дадох сметка за много неща. Междувременно бях допуснал непростима грешка. В края на краищата Столер бе говорил с академичен тон, бе намекнал за повреждането на часовника, позовавайки се на „някой“, сякаш този „някой“ се е забавлявал, като си е поиграл с времето. Аз обаче с моя отговор показвах, че съм взел под внимание идеята за заговор, макар и за да я отхвърля. Бях се издал. Поддържането на бордовия часовник е задължение на „белите“. А за онова, което вършат „белите“, не се допуска и най-малко съмнение. Поне така мислех до този миг. Но думите на Еудженио ме накараха да открия сам себе си. Сега разбрах, че в скритата област на моите мисли винаги е имало отворена вратичка и за най-дръзките съмнения, за семената на скептицизъм и страх, които никоя проверка не би могла да разпилее, а само да изтика още по-надолу, в дълбокото.
— Съгласен съм — поде Столер, — няма никаква причина. Според нас. Но те — и той произнесе последната дума с открита агресивност — те биха могли да имат хиляди неподозирани причини, които ни убягват, защото сме в пълно неведение.
Вече играеше с открити карти. И ако аз се бях издал с онова хипотетично твърдение, то той се бе компрометирал. Часовникът беше само един пример, може би не толкова очебиен, но несъмнено указващ много неща. Всъщност Столер ми напомняше, че нашият живот протича в една затворена, напълно изолирана система.
— Истината е химера — допълни той.
Не ми харесваше обратът на нашия разговор. Столер ме теглеше към вероломен и хлъзгав терен, осеян с капани. Опитах се да реагирам:
— Ти повдигаш отново стария въпрос за бога, въпроса, който е измъчвал хората, живели на Земята. Те също са живели в затворена система. Така е било винаги и ще бъде винаги така. Какво е вселената, цялата вселена, ако не една затворена система? Хората са се страхували от собствената си мисъл, страхували са се да решат кое е истина и кое не е, и така, за да се избавят от тази непосилна отговорност, са създали бог…
— Но ти се отклоняваш — ме прекъсна Еудженио.
— Съвсем не се отклонявам. Ако има бог, тогава истината е негова и на нас не ни остава нищо друго, освен сляпото суетене в една безкрайна нощ, след която няма да има разсъмване. Минаваш всякакви граници, Еудженио. Ти би искал да мисля за „белите“ като за боговете на този микрокосмос — Майката Земя — само защото управлението на кораба е в техни ръце.
— Не става въпрос само за управлението на кораба…
— А за какво друго тогава?
В този момент на прага на бокса застана Ванда. А зад Ванда надничаше Нора Керени. И двете изглеждаха странни и загадъчни, така изглеждат много от нас, но особено жените във вечерите на смяна на дежурството. Три дни, прекарани в хипносън, отлитат за един миг и ние се събуждаме свежи и отпочинали. И все пак това е като умиране, това са три дни живот, който ни отнемат, открадват ни ги в един миг. Вероятно тази е причината вечер, при смяната на дежурство, всички да сме по-словоохотливи, по-доверчиви и склонни към развлечения. Жаждата за живот става по-силна и преди да изчезнем за три дни в сивия кладенец на безсъзнанието, ние изпитваме нуждата да приключим приятно нашата смяна.
И затова, когато Нора Керени, която познавах само по лице, седна до мен, веднага я прегърнах. Пихме още заедно. После Ванда заговори с Еудженио, смееше се, Еудженио също се смееше, Нора обгръщаше с ръка врата ми, търсеше ръката ми и беше толкова хубаво в приятната топлина на малката зала пред бутилка „Блумар“, цялата за нас, заедно, без да водим някакъв определен разговор, с отмалели и тежки крайници.
Напуснахме заведението на стария Булмер доста късно. Но в студената, синкава светлина на коридорите все още бавно сновяха тъмни сенки. Големият коридор бе изпълнен с шепота им. Еудженио и Ванда се бяха прегърнали, от време на време тя се обръщаше, после на кръстовището последва цяла въртележка от прегръдки и въздишки.
— Щастливо пътуване — ни пожела Ванда, като се притискаше към Еудженио.
— Довиждане, приятели. Щастливо пътуване.