4
Албенитц Бенито Йорге, координатор от първа степен, изключително важна фигура на шахматната дъска, в пряк контакт с Върховния. Лицето му е малко, триъгълно, има жълти и остри зъби, като на гризач, нещо средно между бобър и катерица. Когато се намира при Калиф Върховния, тялото му застива, сякаш е от лед, струва ти се, че всеки миг гръбначният му стълб ще се строши на парчета, стои там скован, вероятно с леко повдигнати токове, за да изглежда по-висок, с треперещи ръце, които не знае къде да дене…
— Какво показват тестовете? — пита Калиф…
Да се опише една килия е съвсем просто. Помещението е едно, четири на четири. В единия от ъглите, зад пластмасовата завеса, има две ниши за хипносън. Една преграда от опънат полистирол почти в средата на стаята разделя сервизните помещения от всекидневната: маса, гардероб, три стола и едно сгъваемо легло. Няма друго.
До леглото с подставка, вградена в металическата стена, има видеолента за приемане на образите. Можеш да изглеждаш цели дузини микрофилми, излегнат удобно. Има също и един механизъм за слушане на музика, нещо като отвор на тавана, не по-голям от пакет цигари. Достатъчно е само да натиснеш бутона и цял водопад от ноти и акорди е готов да се изсипе отгоре ти.
Няма илюминатори. В нито една килия няма илюминатор. Може би само в килиите на „белите“ на кърмата на кораба… Но аз никога не съм влизал в килия на „бял“. Мисля, че дори и те не могат да си позволят лукса да имат собствен прозорец. Единственият прозорец на Майката Земя е онзи огромен илюминатор, който се намира на носа, ужасяващият полукупол, покриващ цялата Зала за съзерцание.
Цялото обзавеждане на килията е общо, т.е. използва се на смени от двамата заселници, от зелената и от червената смяна, на които е зачислено. По три дни всеки. Съвсем лични са само нишата за хипносън, една част от вградения гардероб и едно от двете чекмеджета на масата. Нищо друго.
Малки, съвсем мънички идеи, проблясъци, които идват от нищото, глупости. Едва доловими съучастнически намигвания, неясни подмятания и набързо подсказани алегории, без да изглеждат вредни.
Има нещо, което трябва да спомена. Аз не съм глупак. Винаги съм прекарвал три четвърти от свободното си време в библиотеката, чел съм стотици книги, изгледал съм хиляди микрофилми на Специалната секция, тази, в която се влиза със специално разрешение, а то не се получава лесно. Никога не съм губил равновесие, макар да е имало случаи, когато съм спорил със самия себе си на глас, когато в Залата за знания е нямало никой. Но във всички други случаи винаги съм вървял по правия път, никога по мой дарес не е имало мъмрене или упрек.
Дори и тази вечер, когато Еудженио се появи на вратата в дъното на залата, вече бях заел обичайното си място отдясно, почти в ъгъла.
Еудженио има широко и месесто лице, големи и кръгли очи, съразмерно раздалечени. Но тази вечер лицето му изглеждаше изтощено, клепачите му бяха притворени и образуваха два тънки процепа. Погледна ме неподвижен от рамката на вратата, повдигна ръка за ленив и вдървен поздрав, после тръгна напред, пружинирайки на дългите си крака.
Усещах го зад гърба си, беше много неприятно. И почти отгатвах погледа му над рамото ми — две сонди, изследващи страницата на книгата, която четях.
— Седни — казах му машинално само за да се отърва от натрапчивата му близост. — Искаш да знаеш какво чета ли?
Еудженио Столер повдигна рамене. После разшири цепнатините на очите си и прозявайки се, започна да търси под металическата маса анатомичното столче.
— Уморен съм — ми каза с глух глас. — Преди половин час приключих едно извънредно дежурство в сектор В–45.
Дълго не каза нищо друго, продължаваше да удря с пръст по масата, бързо, все по-бързо, без да каже нищо, с поглед, зареян по рафтовете зад гърба ми.
Затворих книгата и също започнах да барабаня с пръсти по масата. Гледах го право в очите, не го изпущах нито за миг и си мислех, хайде да видим сега кой ще се измори по-напред, но той веднага, сякаш бе прочел мислите ми, се разсмя и каза:
— Извинявай, не исках да нарушавам спокойствието ти. Исках само да разменя няколко думи, но при стария Булмер нямаше никой, който да ми допада. — После допълни: — Ванда е дежурна.
Отдалечих се за миг, само за да сложа книгата на рафта, погледнах колко е часа, отбелязах в картончето регистрационния си номер, за да дам възможност на библиотечния компютър да извърши евентуалния си контрол.