В залата на Специалната секция нямаше никой. Само аз и Столер.
— Ето ме на твое разположение — му казах, докато отново сядах. — Как разбра, че съм тук?
Столер отново се засмя.
— От известно време не те виждам. Нора Керени също напразно те търси. При Булмер те нямаше, в килията също, а името ти не фигурира в извънредните дежурства. Оставаше да бъдеш само тук, Майката Земя не е толкова голяма!
Попитах дали и той има разрешение да влиза в Специалната секция.
Кимна сухо и утвърдително. Впрочем моят въпрос беше напълно излишен: без разрешение никой не можеше да си позволи волността да влезе, а и аз го бях виждал неведнъж да обикаля около стелажите. Бях задал въпроса просто така, за да спечеля време.
Настъпи дълга пауза.
— Отслабнал си — отбеляза после с умишлено безразличие. — Изтощен си като от безсъние. Нещо не върви ли?
Не бе лесно да му отговоря. Изведнъж загубих контрол над себе си.
— Какво искаш? — се нахвърлих гневно. — Ти нямаш намерение да разговаряш, нямаш никакво желание за разговор. Дошъл си тук само за да ме предизвикваш.
— Възможно е. Или може би съм тук само за да обирам пяната на твоя гняв. Какво не върви?
— Всичко. Всичко ми върви накриво. Но това, което не мога да преглътна, е шегата, която ми изиграха от Жилищната служба. Ако имах една бомба, бих ги хвърлил всички във въздуха.
— И защо?
— Защото така. Иди да видиш в килията ми. Иди да видиш кого са сложили. Една жена! Една красива жена, разбираш ли? Настаниха ми я там, тя спи спокойно, но аз имам чувството, че ме следят. Не понасям това. Както и не понасям мисълта, че когато съм в състояние на хипносън, тя може да ме гледа или да рови из нещата ми, да спи в моето легло, да използува масата, гардероба, музикалния дифузор, сервизните помещения, всичко, всичко онова, което е общо.
Столер пресилено се засмя.
— Е, хайде, винаги е било така. Защо се засягаш?
Усетих спазъм в стомаха си. Разбира се, че винаги е било така. Но когато другарят ти по килия е жена, и отгоре на всичко красива, та чак ти секва дъхът, нещата се променят, положението става необичайно и нещата не вървят, замирисва на изгоряло. Казах всичко тава на Столер, опитах се да му обясня душевното си състояние, а в отговор той започна да се прозява.
— А преди това? — попита на края с безразличие. Искаше да знае кой беше преди това на мястото на „спящата красавица“.
— Преди това беше Владимиро Спитцер.
Наблегнах на името. Произнесох го почти на срички, съзнателно преднамерено, за да го подчертая колкото се може повече.
Последва дълго изсвирване, подобно на свистенето на разпръсквателя. После удари по масата.
— Спитцер! — въздъхна Еудженио. — Лоша работа, моето момче.
— Защо пък да е лоша?
Той широко разтвори очи:
— Не беше от добрите, а бунтар, който предизвика цял куп бъркотии в зелената смяна. За щастие умря.
— Да, умрял е. Каза ми го координаторът Покар. Каза ми също, че Спитцер е искал да вдигне бунт. Но не мога да разбера защо.
— Той беше луд — завърши Еудженио, като внезапно скочи на крака, но после, като се опомни, допълни: — Хайде. Хайде да пийнем нещо при стария Булмер.
Не успях да го попитам откъде знае толкова подробности. Вероятно „белите“ го бяха викали и разпитвали, така както бяха сторили с мен. Еудженйо ме хвана за ръка с недодялан, но сърдечен жест и ме повлече навън.
Както винаги по това време Големият коридор беше задръстен. Шум от стъпки, глъчка, шепот, над които от време на време се издигаше унилият вик на един поздрав, който от известно време за мен звучи фалшиво, почти механично. Щастливо пътуване! Еудженио изпи прав на бара три блумара със сайдерова мента. Трябваше да сторя същото. И както обикновено плати той: имаше цяла шепа жълти жетони, които наистина можеха да предизвикат завист. Завист и подозрение.
— Какво ще правиш след вечеря? Ще дойдеш ли да играеш шах?
Кимнах отрицателно с глава. После усетих, че някой ме хваща за рамото. Обърнах се: беше Нора Керени.
— Ще дойдеш ли? — попита с глас, изпълнен с желание. — Имам блумар, цигари, сладкиши…
Не, исках да бъда сам, съвсем сам. Или по-точно изпитвах непреодолимо желание да се затворя в килията си и…
Никога не бях го правил, но този път се изкуших. Поддадох се на желанието си и отметнах пластмасовата завеса — несигурна преграда между двете ниши за хипносън и съмнителна охрана на чувството за свян, което понякога може да бъде нарушено.
Диана Абгрунд спеше. Не зная колко дълго съм я гледал. Времето сякаш беше спряло, дори поскърцването на космическия кораб достигаше приглушено, почти незабележимо.
Бях обзет като от кошмар от този египетски профил, от тези синкавочерни коси, от това ритмично, равномерно дишане, което повдигаше и отпускаше бавно, на пресекулки гърдите й. Бях като хипнотизиран, дишах със същия ритъм. Тогава внезапно ме обзе глух гняв. В, този момент исках да имам в ръцете си голям чук, един английски ключ, нещо твърдо, за да мога да строша на парчета прозрачната обвивка на сандъка и да обсебя този образ, да се слея с него, за да се почувствувам едно цяло с някого, с нея, най-вече с нея, в една абсурдна и страстна прегръдка. „Щастливо пътуване!“ Това бях аз, аз, който говорех на глас. А после… После изпих целия си запас от блумар, унищожих цялата си дажба цигари. И проснат в сгъваемото си легло с широко разтворени в тъмнината очи, аз мислих, мислих, мислих.