— Обзалагам се, че бих могъл — промърмори той с отново пламнали очи.
— Но не би го направил — казах аз, опитвайки се да говоря спокойно. — Защото не знаеш дали наистина се нуждая от това.
— Не играеш честно — обвини той.
Ухилих му се.
— Никога не съм казвала, че го правя.
Той ми се усмихна с копнеж.
— Ако си промениш решението…
— Ти ще си първият, който ще разбере — обещах аз.
Дъждът заваля и няколко капки издадоха лек звук, падайки върху тревата.
Смръщих се на небето.
— Ще те прибера у вас. — Той избърса няколкото капки вода от бузите ми.
— Дъждът не е проблемът — недоволно пророних. — Това просто означава, че е време да тръгвам, за да направя нещо, което ще бъде много неприятно и вероятно дори много опасно.
Очите му се разшириха от тревога.
— Добре е, че си неуязвим за куршумите — въздъхнах аз. — Онзи пръстен ще ми трябва. Време е да кажа на Чарли.
Той се засмя на изражението ми.
— Наистина е опасно — съгласи се той. Засмя се отново и бръкна в джоба на дънките си. — Но поне няма нужда от допълнително пътуване.
Той отново плъзна пръстена на безимения пръст на лявата ми ръка.
Където щеше да остане — вероятно за остатъка от вечността.
ЕПИЛОГ
ИЗБОР
— Джейкъб, мислиш ли, че това ще отнеме още дълго? — запита Лея. Нетърпелива. Хленчеща.
Стиснах здраво зъби.
Подобно на всички други в глутницата, Лея знаеше всичко. Тя знаеше, защо бях дошъл тук — до самия край на земята, морето и небето. За да бъда сам. Тя знаеше, че това бе всичко, което исках. Просто да бъда сам.
Но въпреки всичко, Лея щеше да ми натрапи присъствието си.
Макар че бях изключително ядосан, за миг се почувствах самодоволно. Защото дори не трябваше да мисля как да овладея гнева си. Сега беше лесно, нещо, което можех да направя напълно естествено. Червената пелена на гнева не се бе спуснала пред очите ми. Топлината не ме заливаше. Гласът ми беше спокоен, когато отговорих.
— Я се метни от някоя скала, Лея — посочих към тази, която беше под мен.
— Наистина, хлапе — тя не ми обърна внимание, просвайки се на земята до мен. — Нямаш никаква представа колко е трудно това за мен.
— За теб? — отне ми минута, за да разбера, че тя е сериозна. — Трябва да си най-самовлюбеният човек, който съществува, Лея. Бих съжалявал да разруша измисления свят, в който живееш — светът, в който слънцето обикаля около мястото, където ти стоиш — затова няма да ти кажа, че изобщо не ми пука какъв ти е проблемът. Тръгвай. Махай се.
— Просто за миг погледни на нещата от моя гледна точка, става ли? — продължи тя, като че ли не бях казал нищо.
Ако тя се опитваше да пречупи настроението ми, то тогава това вършеше работа. Започнах да се смея. Звукът нараняваше по странни начини.
— Спри да сумтиш и ми обърни внимание — тя се озъби.
— Ако се преструвам, че те слушам, ще се махнеш ли? — попитах, поглеждайки към постоянно намръщеното й лице. Вече не бях сигурен дали имаше някакви други изражения.
Спомних си, когато мислех, че Лея е хубава, може би дори красива. Това беше преди много време. Никой не мислеше за нея по този начин сега. Сам бе изключение. Той никога нямаше да си прости. Като че беше негова вината за това, че тя се беше превърнала в тази гневна харпия.
Намръщването й се разгорещяваше, като че тя можеше да познае какво си мислех. Вероятно би могла.
— Това ме отвращава, Джейкъб. Можеш ли да си представиш как това ме кара да се чувствам? Аз дори не харесвам Бела Суон. И ти ме караш да страдам за тази кръвопийска любима, сякаш и аз съм влюбена в нея. Можеш ли да видиш къде е това може би малко объркване? Сънувах миналата нощ, че я целувам! Какво, по дяволите, би трябвало да направя за това?
— Пука ли ми?
— Вече не мога да издържам мислите в главата ти! Преодолей я! Тя ще се омъжва за онова нещо. Той ще се опита да я промени в един от тях! Време е да продължиш, момче.
— Млъквай! — изръмжах аз.
Щеше да е погрешно да отвърна. Знаех това. Хапех езика си. Но тя щеше да съжалява, ако не си отидеше. Сега.
— Той вероятно просто ще я убие така или иначе — каза Лея подигравателно. — Всички истории казват, че това се случва доста по-често. Може би погребението ще бъде по-добро прикритие, отколкото сватбата. Ха.
Този път трябваше да действам. Затворих очите си и усетих прогарящия вкус в устата си. Борех се с това огънят да се плъзне на долу по гърба ми, борех се да запазя формата си цяла, докато тялото ми се стремеше да се раздели.
Когато бях отново под контрол, я погледах заплашително. Тя гледаше ръцете ми, които бавно трепереха. Усмихваше се.