— Но, Джейк…
Вече го нямаше. Слушах невярващо свободният сигнал.
— Е, това беше кратко.
— Всичко наред ли е? — попита Едуард. Гласът му беше нисък и внимателен.
Извърнах се бавно, за да го погледна. Изражението му бе напълно гладко — невъзможно за разчитане.
— Не знам. Чудя се за какво беше всичко това. — Нямаше смисъл Джейкъб да тормози Чарли цял ден, само за да ме попита дали ще ходя на училище. И ако е искал да чуе гласът ми, защо затвори толкова бързо?
— Твоето предположение навярно е по-добро от моето — каза Едуард, с намек за усмивка, която се криеше в краищата на устните му.
— Ммм — промърморих аз. Това бе истина. Познавах Джейк като петте си пръста. Не би трябвало да е толкова сложно да проумея мотивите му.
С мислите си, които бяха надалеч — на около 15 километра, в Ла Пуш — започнах да претърсвам хладилника, събирайки съставките за вечерята на Чарли. Едуард се облегна на тезгяха и отдалеч усещах, че очите му са на лицето ми, но бях прекалено заета, за да се тревожа какво може да е видял в изражението ми.
Училището изглежда беше ключа. Това беше единственият истински въпрос, който Джейк ми беше задал. И този отговор трябва да му е бил много нужен, иначе нямаше да досажда на Чарли толкова упорито.
Защо моето присъствие в училище би имало някакво значение за него?
Опитах се да помисля над това логически. Ако не отидех утре на училище, какъв проблем би представлявало това за Джейкъб? Чарли ми създаде малко ядове за отсъствия от училище, след като завършването ми беше толкова скоро, но го убедих, че този един петък не би се отразил на ученето ми. На Джейк надали щеше да му пука за това.
Мозъкът ми отказваше да попадне на някакви брилянтни прозрения. Може би пропусках някаква жизненоважна част от информацията.
Какво би могло да се е променило през изминалите три дни, което да е толкова важно, че Джейкъб да наруши отказа си да отговаря на обажданията ми и да се свърже с мен? Каква разлика биха могли да направят три дни?
Замръзнах на средата на кухнята. Замразеният пакет хамбургер, който държах в ръцете си, се плъзна през вкочанените ми пръсти. Отне ми една бавна секунда, за да забележа липсата на тъпия звук, който би трябвало да издаде от удара с пода.
Едуард го беше хванал и оставил на тезгяха. Ръцете му вече бяха обвити около мен, устните му до ухото ми.
— Какво има?
Разклатих глава, замаяна.
Три дни биха могли да променят всичко.
Не мислех ли до преди малко колко невъзможен беше колежът? Как не бих могла да бъде никъде близо до хора, след като изтърпя болезненото тридневно превръщане, което щеше да ме превърне в безсмъртна, за да прекарам вечността с Едуард? Превръщането, което щеше да ме направи пленница на собствената ми жажда…
Дали Чарли беше казал на Били, че съм заминала за три дни? Дали Били е стигнал до тези заключения? Дали Джейкъб всъщност наистина ме питаше дали съм още човек? Да се увери, че договорът с върколаците беше ненарушен — че никой от Кълънови не бе посмял да ухапе човек… да ухапе, не да убие…?
Но дали той наистина е мислел, че ще се върна вкъщи при Чарли в този случай?
Едуард ме разтресе.
— Бела? — попита той, сега вече наистина разтревожен.
— Мисля… мисля, че той проверяваше — промърморих аз. — Проверяваше, за да се увери. Че съм човек имам пред вид.
Едуард се вледени и ниско просъскване иззвуча в ухото ми.
— Ще трябва да си тръгнем оттук — прошепнах аз. — Преди това. За да не нарушим договора. Няма да сме способни да се върнем някога.
Ръцете му се затегнаха около мен.
— Знам.
— Ъкхъм. — Чарли си прочисти гърлото шумно зад нас.
Подскочих и се освободих от ръцете на Едуард като лицето ми пламна. Едуард отново се подпря на тезгяха. Очите му бяха непроницаеми. Можех да видя безпокойство в тях, и гняв.
— Ако не ти се прави вечеря, мога да поръчам пица — подметна Чарли.
— Не, няма проблем, вече започнах.
— Добре — каза Чарли. Той се подпря на касата на вратата, скръствайки ръце.
Въздъхнах и се захванах за работа като се опитвах да игнорирам публиката си.
— Ако те помоля да направиш нещо, би ли ми се доверила? — попита Едуард, на ръба на мекия си глас.
Бяхме почти в училище. Едуард беше спокоен и се шегуваше само преди секунда, а сега изведнъж ръцете му бяха вкопчени здраво за кормилото, ставите на пръстите му правеха огромно усилие да не го раздробят на парчета.
Вгледах се в загриженото му изражение — очите му бяха надалеч, сякаш слушаше далечни гласове.
Пулсът ми се ускори в отговор на напрежението му, но отговорих внимателно.
— Зависи.
Влязохме в училищния паркинг.