— Няма за какво да се тревожа, г-н Грийн. Няма да има никакви неприятности.
— Надявам се да е така. Добре тогава. В клас. Вие също, г-це Суон.
Едуард кимна и ме издърпа бързо към сградата за часа по английски.
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отидеш в час? — прошепна той когато отминахме директора.
— Да — прошепнах и аз в отговор, не съвсем сигурна дали е истина.
Дали се чувствах добре или не, не беше най-важното нещо за обсъждане. Трябваше да говоря с Едуард веднага, а часът по английски не беше идеалното място за разговора, който планирах.
Но с г-н Грийн зад нас, не ми оставаха други опции.
Закъсняхме малко за час и затова седнахме бързо по местата си. Г-н Бърти разказваше една поема на Фрост. Той игнорира влизането ни, като така отказваше да наруши ритъма на урока си.
Откъснах един лист от тетрадката си и започнах да пиша, почеркът ми по-нечетлив от обикновено заради тревогата ми.
Какво стана? Разкажи ми всичко. И зарежи това нещо със защитаването, моля те.
Бутнах бележката към Едуард. Той въздъхна и после започна да пише. Отне му по-малко време отколкото на мен, макар че той написа цял параграф с красивия си почерк преди да плъзне хартийката обратно при мен.
Алис видя, че Виктория се връща. Изведох те от града просто като предпазна мярка — и без това нямаше начин да стигне до теб. Емет и Джаспър почти я били хванали, но изглежда Виктория има някакъв инстинкт за избягване. Тя избягала точно до границата на Килайет, сякаш имала карта със себе си. Не е помогнал и фактът, че способностите на Алис се обезсилили заради намесата на килайетите. Да сме честни, те сигурно също щяха да са близо до залавянето й, ако не се бяхме намесили. Големият сив вълк помисли, че Емет е прекрачил границата и стана отбранителен. Разбира се, Розали реагирала веднага и всички зарязали преследването, за да защитават другите. Карлайл и Джаспър овладели нещата преди да са излезли от контрол. Но през това време Виктория им се изплъзнала. Това е всичко.
Смръщих се на думите по страницата. Всички са били въвлечени в това — Емет, Джаспър, Алис, Розали и Карлайл. Може би дори Есме, макар че той не я спомена. А също така и Пол и останалите от глутницата. Можело е толкова лесно да се стигне до бой, изправящ едни срещу други бъдещето ми семейство и старите ми приятели. Всеки един от тях е можел да пострада. Представих си, че вълците биха били в по-голяма опасност, но пък представяйки си слабичката Алис до един от огромните върколаци, биеща се…
Потреперих.
Внимателно изтрих целия параграф с гумичката си и написах отгоре:
Ами Чарли? Тя може да преследва и него.
Едуард клатеше глава преди да съм приключила с писането, очевидно отказваше Чарли да е в някаква опасност. Той протегна ръката си, но игнорирах това и започнах отново.
Не можеш да кажеш, че не си го е мислела, защото ти не си бил тук. Флорида беше лоша идея.
Той взе хартийката изпод ръката ми.
Нямаше да те изпратя там сама. С твоя късмет, дори черната кутия нямаше да оцелее.
Нямах изобщо това пред вид; не си бях и помисляла да отида без него. Имах пред вид, че трябваше да останем тук заедно. Но се отклоних заради отговора му и се намусих леко. Сякаш не можех да прелетя през страната без да разбия самолета. Много смешно.
Добре, нека предположим, че лошият ми късмет беше разбил самолета. Какво точно щеше да направиш по въпроса?
Защо се разбива самолетът?
Сега се опитваше да скрие усмивка.
Пилотите изпаднали в безсъзнание след препиване.
Лесно. Щях да вдигна самолета.
Разбира се. Стиснах устни и опитах отново.
И двата двигателя са изгорели и падаме в смъртоносна спирала надолу.
Щях да изчакам докато се приближим достатъчно до земята, да те хвана здраво, да изритам стената и да скоча. После щях да те върна обратно на мястото на катастрофата и да се препъваме наоколо като най-щастливите оцелели в историята.
Зяпнах го безмълвна.
— Какво? — прошепна той.
Поклатих глава в благоговение.
— Нищо — измънках аз.
Изтрих объркващия разговор и написах още един ред.
Ще ми кажеш следващия път.
Знаех, че ще има следващ път. Нещата щяха да продължат докато някой не загубеше. Едуард ме погледна в очите за един дълъг момент. Зачудих се как ли изглеждаше лицето ми — чувствах го студено, значи кръвта не се беше върнала в бузите ми. Миглите ми бяха още мокри.
Той въздъхна и кимна веднъж.
Благодаря.
Хартийката изчезна изпод ръката ми. Погледнах нагоре, мигайки изненадано, точно когато г-н Бърти минаваше между чиновете ни.