Като цяло, много лоша седмица. И днес беше най-лошият ден от нея.
Винаги беше лош ден когато Едуард го нямаше. Алис не беше видяла нищо необичайно тази седмица, затова настоях той да използва възможността да ловува с братята си. Знаех, че го отегчаваше да ловува лесната тукашна плячка.
— Върви и се забавлявай — му казах. — Хвани няколко планински лъва за мен.
Никога нямаше да му призная колко трудно ми беше когато го нямаше — как това връщаше кошмарите с изоставянето. Ако научеше това, щеше да се чувства ужасно и щеше да го е страх изобщо да ме напусне, дори и поради най-необходимите причини. Беше като в началото, когато той се върна от Италия. Златните му очи бяха преминали в черно и той щеше да страда от жаждата си дори повече отколкото страдаше в момента. Затова направих смела физиономия и почти го изритах навън когато Емет и Джаспър го повикаха.
Мисля, че той успя да види през мен, въпреки усилията ми. Тази сутрин намерих бележка на възглавницата си:
Ще се върна преди да си усетила, че ме няма. Наглеждай сърцето ми — оставих го при теб.
Значи сега имах празна събота и нищо друго, освен сутрешната смяна в магазина на Нютънови, което да ме разсее. И разбира се, толкова удовлетворяващото обещание на Алис.
— Ще съм наблизо да ловувам. Само на около 15 минути път оттук, ако имаш нужда от мен. Ще наглеждам за неприятности.
Превод: не опитвай нищо забавно, само защото Едуард го няма.
Алис беше също толкова способна да осакати пикапа ми, колкото и Едуард.
Опитах се да гледам откъм добрата страна. След работа имах планове да помогна на Анджела с поканите й, така че това щеше да бъде един вид разсейване. И Чарли беше в отлично настроение, дължащо се на отсъствието на Едуард, така че трябваше да си радвам докато траеше. Алис щеше да прекара нощта при мен, ако бях толкова жалка, че да я помоля. И тогава, утре Едуард щеше да се върне. Щях да оцелея.
Не исках да подранявам излишно за работа, изядох бавно закуската си, една купа Чийрио бавно-бавно. После, след като си измих съдовете, се заиграх да редя магнитчетата на хладилника в права линия. Може би развивах някакво нервно разстройство.
Последните две магнитчета — кръглите черни парченца, които ми бяха любими, защото можеха да закрепят десет листчета на хладилника без проблеми — не искаха да сътрудничат на подредбата ми. Полюсите им бяха противоположни и всеки път когато опитвах да сложа последното в линията, другото се мърдаше от мястото си.
Поради някаква причина — неизбежна мания, може би — това ме раздразни сериозно. Защо просто не можеха да бъдат послушни? С глупавия инат на магаре, продължих да ги бутам едно до друго, сякаш очаквах внезапно да се откажат. Можех да преобърна едното, но това беше загуба. Най-накрая, раздразнена от себе си повече отколкото от магнитчетата, ги махнах от хладилника и ги задържах заедно с две ръце. Отне известно усилие — бяха достатъчно силни, че да се съпротивят — но ги насилих да бъдат едно до друго.
— Виждате ли — казах силно — да говориш на неодушевени предмети винаги е лош знак — не е толкова ужасно, нали?
Стоях там като идиот за секунда, не съвсем способна да обявя някакъв напредък срещу природните закони. После, с въздишка, оставих магнитите на хладилника, на една ръка разстояние един от друг.
— Няма нужда да бъдете толкова непреклонни — промърморих си.
Все още беше прекалено рано, но реших, че е по-добре да се махна от вкъщи, преди неодушевените предмети да са започнали да ми отговарят.
Когато пристигнах в магазина на Нютънови, Майк внимателно почистваше пътеките между щандовете, а майка му аранжираше новия вид на витрината. Заварих ги спорещи и все още не бяха забелязали, че съм дошла.
— Но това е единственият път когато Тайлър може да отиде — оплакваше се Майк. — Ти каза, че след завършването…
— Просто ще трябва да почакаш — отсече г-жа Нютън. — Двамата с Тайлър може да измислите нещо друго, което да правите. Няма да стъпиш в Сиатъл докато полицията не спре каквото става там. Знам, че Бет Кроули е казала същото на Тайлър, така че не се дръж с мен сякаш аз съм лошата — оу, добро утро, Бела — каза тя когато ме забеляза, променяйки тона си бързо. — Подранила си.
Карън Нютън беше последният човек, когото бих си помислила да попитам за помощ в магазин за спортно-туристически екипировки. Нейната перфектна бяло-руса коса беше винаги пригладена в елегантен кок ниско до врата й, маникюрът й направен от професионалисти, както и педикюрът й — подаващ се изпод каишките на високите й токове, които не приличаха на нито едни от ботушите за катерене, които предлагаха щандовете в магазина.