— Задръстване — пошегувах се, като грабнах грозната си оранжева служебна жилетка изпод тезгяха. Бях изненадана, че и г-жа Нютън е разтревожена за тези неща в Сиатъл, както Чарли. Мислех си, че той преувеличава.
— Ами, ъъъ… — г-жа Нютън се поколеба за момент, играейки си неудобно с купчините брошури, които подреждаше на регистъра.
Спрях с една ръка, пъхната в жилетката. Познавах този поглед.
Когато уведомих Нютънови, че няма да работя при тях това лято — и в резултат на това, че ги изоставях в най-заетия сезон, те бяха започнали да учат Кати Маршал, за да заеме мястото ми. Не можеха да си позволят да плащат и на двете ни по едно и също време, а ако беше и лош ден за магазина…
— Щях да се обадя — продължи г-жа Нютън. — Не мисля, че ще имаме много работа днес. Предполагам, че Майк и аз ще се справим. Съжалявам, че си станала и се разкара напразно дотук.
В нормален ден, би било страхотно събитията да се обърнат така. Но не и днес.
— Добре — въздъхнах аз. Раменете ми се отпуснаха. Какво щях да правя сега?
— Не е честно, мамо — каза Майк. — Ако Бела иска да работи…
— Не, няма проблеми, г-жо Нютън. Наистина, Майк. Имам да уча за изпити и разни неща за вършене… — не исках да бъда предмет на семейни спорове, когато те и без това се караха.
— Благодаря, Бела. Майк, изпуснал си ред 4. Ъм, Бела, имаш ли нещо против да изхвърлиш тези брошури в кофата за боклук на излизане? Казах на момичето, което ги остави, че ще ги сложа на тезгяха, но наистина няма място.
— Разбира се, няма проблем. — Оставих жилетката си и грабнах брошурите под ръка, оправяйки се навън в мъгливия дъжд.
Кофата за боклук беше до магазина на Нютънови, до мястото където ние, служителите трябваше да паркираме. Завлачих се натам, подритвайки раздразнено камъчетата по пътя си. За малко щях да хвърля купчината жълти хартийки в боклука, като изведнъж заглавието в удебелен шрифт грабна погледа ми. Всъщност една единствена дума грабна вниманието ми.
Грабнах хартиите с двете си ръце като зяпах снимката под заглавието. Буца се надигна в гърлото ми.
Под думите имаше рисунка, изобразяваща вълк пред елхово дърво, главата му отвърната назад, сякаш виеше срещу луната. Картинката беше объркваща; нещо в стойката на вълка изглеждаше жално, той изглеждаше изоставен. Сякаш виеше от скръб.
След малко тичах към пикапа си, брошурите все още в ръцете ми.
Петнайсет минути — само толкова имах. Но би трябвало да са достатъчно. Бяха петнайсет минути път до Ла Пуш, и със сигурност щях да пресека границата няколко минути преди да изляза от града.
Пикапът ми изрева, пълен с живот, без никакви трудности.
Алис не би могла да види какво правя, защото просто не го планирах. Внезапно решение, това беше ключът! И докато се движех достатъчно бързо, щях да извлека полза от това. Хвърлих навлажнените брошури в бързината и те се разпиляха в цветна бъркотия на седалката — стотина удебелени заглавия, стотина тъмни виещи вълци, изпъкващи на фона на жълтата луна.
Минах по мократа магистрала с последните капки от резервоара си и пуснах чистачките на предното стъкло на най-голямата скорост, пренебрегвайки рева на древния двигател. 55 км/ч. беше най-бързото, на което можех да придумам пикапа и се молех да е достатъчно.
Нямах си представа къде е границата, но се почувствах по-безопасно щом минах първата къща в Ла Пуш. Това би трябвало да е отвъд възможностите на Алис.
Щях да й се обадя щом пристигна у Анджела следобед, оправдах се, така че да знае, че съм добре. Нямаше причина за нея да се впряга. Нямаше нужда и тя да ми се ядосва — Едуард щеше да е бесен за двама когато се върнеше.
Пикапът ми вече хъхреше когато почти бях стигнала до познатата избледняло червена къща. Буцата се върна в гърлото ми като гледах в малкото местенце, което някога ми беше подслон. Беше минало много време, откакто бях тук за последно.
Преди още да бях изключила двигателя, Джейкъб стоеше пред вратата, лицето му — бледо с изписан шок.
— Бела?
— Здрасти, Джейк!
— Бела! — извика той в отговор и усмивката, която чаках, се разля по лицето му като слънце, показващо се през облаците. Зъбите му блестяха на фона на мургавата му кожа. — Не мога да повярвам!
Той изтича до пикапа ми и почти ме издърпа през отворената врата и после и двамата заскачахме нагоре-надолу като дечица.
— Как стигна дотук?
— Измъкнах се!
— Страхотно!
— Здравей, Бела! — Били се беше докарал до вратата, за да види за какво беше целия шум.
— Здрасти, Бил…
Точно тогава се задуших — Джейкъб ме хвана в мечешката прегръдка, която беше прекалено затегната, за да дишам, и ме завъртя в кръг.