— Уау, страхотно е да те видя тук!
— Не мога… да… дишам… — задъхах се аз.
Той се засмя и ме пусна.
— Добре дошла отново, Бела — каза той, ухилен. И начинът, по който каза тези думи, ги накара да прозвучат като Добре дошла у дома.
Тръгнахме да се разхождаме, тъй като бяхме прекалено развълнувани, за да седим на едно място в къщата. Джейкъб всъщност си кипеше от енергия и се движеше бързо, затова трябваше да му напомня няколко пъти, че краката ми не бяха 10-метрови.
Докато вървяхме, се почувствах друг човек — човекът, който бях с Джейкъб. Малко по-млада, по-безотговорна. Някой, който, при удобен случай, би направил нещо наистина глупаво без причина.
Повишеното ни настроение трая до първите няколко теми, които обсъдихме: как беше всеки един от нас, какво правехме, колко време имах и какво ме беше довело тук. Когато колебливо му казах за брошурите, гръмовният му смях отекна в дърветата.
И тогава, когато минавахме зад склада, и се мушнахме през плътния шубрак, който обграждаше края на Първия плаж, стигнахме и до трудните неща. Прекалено бързо стигнахме до причините на раздялата ни, и наблюдавах как лицето на приятеля ми се втвърди в горчивата маска, която вече ми беше прекалено позната.
— Та, каква е историята всъщност? — попита ме Джейкъб като изрита парче от плавей от пътя си с прекалено много сила. То прелетя над пясъка и се разби в скалите. — Имам предвид, след последния път когато… ами, преди, нали знаеш… — той се бореше с думите. Пое си дълбоко въздух и опита отново. — Питам те… ами, всичко си е пак както беше преди той да напусне? Простила си му за всичко това?
Поех дълбоко въздух.
— Нямаше нищо за прощаване.
Исках да прескоча тази част, предателствата, обвиненията, но знаех, че трябва да минем през това преди да преминем към нещо друго.
Лицето на Джейкъб се смръщи така, сякаш току-що беше лизнал лимон.
— Ще ми се Сам да те беше снимал онази нощ, когато те намери в гората. Щеше да си главен експонат.
— Никой не е виновен.
— Може би някой трябва да бъде.
— Дори ти не би го обвинил, че ме е напуснал, ако знаеше причината за това.
Той ме гледаше няколко секунди.
— Добре — предизвика ме той. — Давай тогава.
Враждебността му ме изморяваше — беше като сол върху рана; болеше ме да ми е ядосан. Напомни ми за ветровития следобед, много отдавна, когато — по заповед на Сам — той ми каза, че не можем да бъдем приятели. Изчаках секунда, за да си събера мислите.
— Едуард ме напусна миналата година, защото не мислеше, че трябва да бъда в компанията на вампири. Той е мислел, че ще бъде по-добре за мен, ако ме напусне.
Джейкъб си пое два пъти въздух. Трябваше да обмисли нещата за минута. Каквото и да планираше да каже, вече не прилягаше на нещата. Бях щастлива, че той не знаеше какво беше ускорило това решение на Едуард. Можех само да си представям какво би си помислил той, ако знаеше, че Джаспър се беше опитал да ме убие.
— И все пак той се върна, нали? — промърмори Джейкъб. — Жалко, че не се задържа на това решение.
— Ако си спомняш, аз отидох и го доведох обратно.
Джейкъб ме зяпна за момент и после се отдръпна леко. Лицето му беше спокойно, а също и гласът му, когато заговори:
— Така е. Та, така и не знам историята. Какво стана?
Поколебах се, хапейки устни.
— Да не би да е тайна? — гласът му придоби подигравателна нотка. — Не ти е позволено да ми кажеш?
— Не — сопнах се аз. — Просто е наистина много дълга история.
Джейкъб се усмихна арогантно и се обърна да продължи нагоре по плажа, очаквайки да го последвам. Не беше забавно да си с Джейкъб, ако се държеше така. Повлякох се зад него автоматично, не съвсем сигурна дали не трябваше да се обърна и да си тръгна. Така или иначе трябваше да се изправя лице в лице с Алис като се върна вкъщи… Предполагам нямаше за къде да бързам.
Джейкъб отиде до огромното познато парче плавей — цяло дърво, с корени и всичко останало, обелено до бяло и заседнало в пясъка; това беше един вид нашето дърво.
Джейкъб седна на естествената пейка и потупа празното място до себе си.
— Нямам против дългите истории. Имаше ли екшън?
Завъртях очи като седнах до него.
— Имаше малко екшън — признах си.
— Нямаше да е истински хорър без екшън.
— Хорър! — присмях се аз. — Можеш ли да слушаш или ще ме прекъсваш с груби коментари относно приятелите ми?
Той се престори, че заключва устните си и после хвърли невидимия ключ през рамо. Опитах се да не се усмихвам и се провалих в опита си.
— Ще трябва да започна с нещата, за които ти вече беше там — реших аз, организирайки историята в главата си преди да започна.