— Добре. Искам да кажа, постъпили сте глупаво, но се радвам. Емет никога не е достатъчно предпазлив. Можеше да пострада.
Джейкъб изсумтя.
— Е, твоят вампир каза ли ти, че сме ги нападнали без причина и напълно невинната му дружина…
— Не — прекъснах го аз. — Едуард ми каза същото, просто без толкова детайли.
— Хъх — каза Джейкъб изпод дъха си и се наведе да вземе камък от милионите камъчета, които лежаха пред нас. С небрежно перване, той го запрати на добрите стотина метра в залива. — Е, тя ще се върне, предполагам. Ще я хванем следващия път.
Потреперих; естествено, че щеше да се върне. Дали Едуард щеше наистина да ми каже следващия път? Не бях сигурна. Щеше да се наложи да хвърлям по едно око на Алис за знаци, че това ще да се повтори…
Джейкъб не беше забелязал реакцията ми. Той се беше загледал във вълните със замислено изражение и свити устни.
— За какво си мислиш? — попитах, след дълъг момент на мълчание.
— Мисля си за това, което ми каза. За това, че предсказателката те е видяла да скачаш от скалата и са помислили, че се самоубиваш и как всичко излезе от контрол… Осъзнаваш ли, че ако само ме беше почакала, както и трябваше, тогава кръ… Алис нямаше да те види да скачаш? Нищо нямаше да се промени. Сега сигурно щяхме да сме в гаража ми, както всяка друга събота. Нямаше да има никакви вампири във Форкс и ти и аз… — той прекъсна, дълбоко замислен.
Беше объркващо, начинът, по който каза всичко това, сякаш щеше да е хубаво нещо да няма вампири във Форкс. Сърцето ми задумка неравно при празнотата на картината, която той обрисува.
— Едуард щеше да се върне така или иначе.
— Сигурна ли си в това? — попита той, отново войнствен веднага щом произнесох името на Едуард.
— Раздялата… не беше добър избор за нито един от нас.
Той започна да казва нещо, нещо ядосано, според изражението му, но се спря, пое дълбоко дъх и започна отново.
— Знаеш ли, че Сам ти е бесен?
— На мен? — отне ми секунда. — Оу, разбирам. Мисли, че те щяха да стоят настрана, ако аз не бях тук.
— Не, не е това.
— Какъв е проблемът тогава?
Джейкъб се наведе отново, за да грабне друг камък. Започна да го преобръща и преобръща през пръстите си; очите му бяха приковани върху черния камък докато говореше с нисък глас.
— Когато Сам видял… как беше ти в началото, когато Били им каза как Чарли се разтревожил, когато ти не си се подобрявала и когато започна да скачаш от скали…
Направих гримаса. Никой нямаше да ме остави да забравя това.
Очите на Джейкъб проблеснаха срещу моите.
— Той си помислил, че ти си човекът на този свят, който има основание да мрази Кълънови колкото и той. Сам се чувства нещо като… предаден, че ти просто ги допускаш отново в живота си, сякаш никога не са те наранявали.
Нито за миг не повярвах, че Сам е единственият, който се чувства така. Горчивината в гласа ми беше и за двамата…
— Можеш да кажеш на Сам да върви право…
— Погледни това — прекъсна ме Джейкъб, сочейки към орел, летящ стремглаво надолу към океана от невероятна височина. Спря се внезапно в последния момент, като само ноктите му се докоснаха до вълните, само за секунда. После размаха криле и леко политна, натоварен с голямата риба, която беше грабнал.
— Виждаш това навсякъде — каза Джейкъб, гласът му внезапно далечен. — Природата взима власт — ловец и жертва, безкрайният кръговрат на живота и смъртта.
Не разбрах ролята на лекцията за природата; предполагах, че просто се опитва да смени темата. Но после той погледна към мен с тъмен хумор в очите.
— И просто не виждаш рибата да се опитва да целуне орела. Никога не виждаш такова нещо. — Той се усмихна подигравателно.
Отвърнах със същата усмивка, макар че киселият вкус все още беше в устата ми.
— Може би рибата се е опитала — предположих. — Трудно е да кажеш какво си мисли една риба. Орлите са красиви птици, нали знаеш.
— До това ли се свежда всичко? — гласът му рязко се изостри. — Красив външен вид?
— Не ставай глупав, Джейкъб.
— Парите ли са тогава? — настоя той.
— Много мило — промърморих, като станах от дървото. — Поласкана съм, че мислиш толкова много за мен. — Обърнах му гръб и се отдалечих.
— О, не се ядосвай — той беше точно зад мен; хвана ме за китката и ме завъртя. — Сериозен съм! Опитвам се да разбера, а нищо не разбирам!
— Обичам го! Не защото е красив или защото е богат! — натъртих думата на Джейкъб. — Дори бих предпочела да не беше нито едно от двете. Щеше да запълни разликите между двама ни съвсем малко — защото той все още щеше да бъде най-обичащият и неегоистичен и невероятен и разбран човек, който някога съм срещала. Разбира се, че го обичам. Защо е толкова трудно за разбиране?