— Не всички от нас имат фотографска памет — казах отсечено.
— С фотографска памет или не, не мога да разбера защо толкова ти харесва. Героите са ужасни хора, които съсипват взаимно животите си. Не знам как Хийтклиф и Кати могат да бъдат сравнявани със сродни души като Ромео и Жулиета или Елизабет Бенет и г-н Дарси1. Не е никаква любовна история — по-скоро е история за омраза.
— Имаш сериозни отклонения относно класическата литература — озъбих се аз.
— Вероятно защото не съм впечатлен от древността. — Усмихна се, очевидно доволен, че е успял да ме разсее. — Честно, кажи ми защо я четеш отново и отново? — Очите му се оживиха с пламтящ в тях интерес, опитвайки се — отново — да разнищи странно работещото ми съзнание. Протегна се през масата, за да обвие ръце около лицето ми. — Какво е това, което те привлича толкова?
Искреното му любопитство ме обезоръжи.
— Не съм сигурна — казах, мъчейки се да разбера, докато неговият втренчен поглед несъзнателно пропъди всякакви мисли от главата ми. — Мисля че е заради „неизбежното“. Това, че нищо не може да ги раздели — нито нейният егоизъм, нито неговите злини, нито дори смъртта накрая.
Лицето му беше умислено докато обмисляше думите ми. След момент изви дразнеща усмивка.
— Все още мисля, че историята щеше да е по-добра ако някой от тях двамата можеше да прощава.
— Точно в това е въпроса — възразих аз. — Любовта им е единствената прошка, която получават.
— Надявам се да си по-съобразителна от тях — да не се влюбиш в някой, толкова… зъл.
— За мен е малко късно да се притеснявам в кого ще се влюбя — изтъкнах. — Но дори и без това предупреждение, изглежда съм се справила добре в избора си.
Той се засмя тихо.
— Радвам се, че мислиш така.
— Е, аз пък се надявам, че ти си достатъчно внимателен, за да стоиш далеч от някой толкова егоистичен. Всъщност Катрин е причината за всички беди, а не Хийтклиф.
— Ще бъда внимателен — обеща той.
Въздъхнах. Винаги успяваше да отвлече вниманието ми. Поставих ръката си върху неговата, която още беше на лицето ми.
— Трябва да се видя с Джейкъб.
Очите му се затвориха.
— Не.
— Изобщо не е опасно — казах, защитавайки се. — Преди прекарвах дните си в Ла Пуш заедно с тях и нищо лошо не ми се случи.
Но направих грешка; гласът ми се поколеба накрая на изречението, защото осъзнах, че думите ми са лъжа. Не беше вярно. Кратък спомен проблесна в паметта ми — огромен сив вълк, готов за скок, озъбил се срещу мен — изпоти дланите ми. Едуард чу как сърцето ми ускорява ритъма си и все едно бях изрекла гласно лъжата.
— Върколаците са нестабилни. Понякога хората около тях биват сериозно наранявани. А понякога биват убити.
Исках да го отрека, но друг образ се появи в пред очите ми. Видях някога красивото лице на Емили Янг, сега белязано от три тъмни линии — прорязващи ъгъла на лявото й око и изкривяващи лявата част на устните й. Той изчакваше, хилейки се триумфиращо, да възвърна гласа си.
— Не ги познаваш — прошепнах.
— Познавам ги по-добре отколкото предполагаш, Бела. Бях тук последният път.
— Последния път ли?
— Кръстосахме шпаги с вълците за първи път преди около седемдесет години. Тъкмо се бяхме установили в околността. Беше още преди Алис и Джаспър да се присъединят към семейството. Надвишавахме ги по брой, но това нямаше да ги спре да започнат битка. Ако не беше Карлайл. Той успя да убеди Ефраим Блек, че съжителството ни е възможно и впоследствие сключихме примирие.
Сепнах се при споменаването на прапрадядото на Джейкъб.
— Мислехме, че границата е изчезнала след смъртта на Ефраим — промърмори Едуард, сякаш на себе си. — Че генът, предизвикващ трансформацията, е изгубен. — Той спря и ме погледна укорително. — Изглежда лошият ти късмет от ден на ден става все по-могъщ. Осъзнаваш ли, че магнитната сила за опасности, която притежаваш, е била достатъчно силна, за да възстанови вълчи съюз, който беше почти изчезнал? Ако можехме да бутилираме лошият ти късмет, щяхме да имаме оръжие за масово унищожение в ръцете си.
Игнорирах подигравката, вниманието ми беше насочено към предположението му — сериозно ли говореше?
— Не аз съм виновна за повторната им поява. Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Лошият ми късмет няма нищо общо с това. Върколаците се върнаха, защото и вампирите се появиха.
Едуард ме гледаше втренчено, явно го изненадах.
— Джейкъб ми каза, че фактът, че семейството ти е тук, е причината. Мислех, че знаеш.
Очите му се присвиха.
— Това ли си мислят?
— Едуард, погледни фактите. Преди седемдесет години вие сте дошли тук — и изведнъж се появяват вълците. Сега отново сте тук — и те се появяват отново. Да не мислиш, че това е съвпадение?
1
Елизабет Бенет и г-н Дарси — главни действащи лица от романа „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин. — Б.ред.