Той премигна и погледът му се успокои.
— Тази теория ще заинтересува Карлайл.
— Теория значи — присмях се.
За момент стоеше мълчаливо, загледал се през прозореца към проливният дъжд. Обмисляше факта, че присъствието на неговото семейство превръщаше местните момчета в огромни вълци.
— Интересно, но не особено важно — измърмори след момент. — Така или иначе ситуацията си остава същата.
И сама можех да разбера какво искаше да каже: никакви върколаци-приятели.
Знаех, че трябва да бъда търпелива с Едуард. Не че не беше прав — той просто не разбираше. Нямаше представа колко много дължа на Джейкъб Блек — живота си, а вероятно и здравето си.
Не исках да говоря за този период с никой, особено пък с Едуард. Заминаването му беше само опит да ме предпази, да спаси душата ми. Не мислех, че е отговорен за всички глупости, които направих докато го нямаше. Нито мислех, че е отговорен за болката, която изпитвах.
Той го мислеше.
По тази причина трябваше много внимателно да му предоставя обяснението си. Станах и заобиколих масата. Той разтвори ръце и аз седнах в скута му, намествайки се в студената му, твърда прегръдка. Гледах ръцете му докато говорех.
— Моля те, изслушай ме. Не ми е щукнало просто така да намина да видя стар приятел, много по-важно от това е. Джейкъб страда. — Гласът ми се пречупи. — Не мога да не му помогна — не мога да се откажа от него точно сега, когато има нужда от мен — само защото не е човек през цялото време. Той беше до мен, когато… когато и аз не се държах като човек. Нямаш представа какво беше. — Поколебах се. Ръцете на Едуард бяха стегнати около мен, пръстите му — свити в юмруци, сухожилията ясно изпъкнали. — Ако Джейкъб не ми беше помогнал… Не съм сигурна какво щеше да завариш, когато се прибереше вкъщи. Дължа му много повече от това, което му давам сега, Едуард.
Предпазливо погледнах лицето му. Очите му бяха затворени, а челюстта му здраво стисната.
— Никога няма да си простя, че те изоставих — прошепна. — Дори и да живея сто хиляди години.
Сложих ръка на студеното му лице и изчаках, докато въздъхна и отвори очите си.
— Просто се опитваше да постъпиш правилно. Сигурна съм, че щеше да се получи — с някой по-нормален от мен. Освен това сега си тук. Само това е от значение.
— Ако не бях заминал, нямаше да ти се налага да рискуваш живота си, за да утешиш някакво си куче.
Отдръпнах се. Бях свикнала с цветистият език на Джейкъб — кръвопиец, пиявица, паразит. Но от кадифеният глас на Едуард звучеше по-грубо.
— Не знам как да се изразя подходящо — каза Едуард, гласът му беше мрачен. — Ще прозвучи жестоко, предполагам. Но бях на крачка да те загубя. Знам какво е чувството от мисълта, че съм те загубил. И няма да разреша нещо опасно да припари до теб.
— Трябва да ми се довериш. Всичко ще бъде наред.
Лицето му отново изразяваше болка.
— Моля те, Бела — прошепна.
Загледах се в златистите му очи.
— Молиш за какво?
— Моля те, заради мен. Моля те, пази се. Аз ще направя всичко по силите си, но няма да откажа малко помощ от твоя страна.
— Ще поработя по въпроса — прошепнах.
— Имаш ли представа колко важна си всъщност за мен? Някакво понятие колко много те обичам? — Придърпа ме по-близо до твърдите си гърди и сложи брадичка върху главата ми.
Притиснах устните си до леденостудената му шия.
— Знам колко много аз обичам теб — отговорих.
— Сравняваш малко дръвче с цяла гора.
Завъртях очи, но той не можеше да види.
— Невъзможно.
Той целуна челото ми и въздъхна.
— Никакви върколаци.
— Не мога да се съглася. Трябва да видя Джейкъб.
— Ще се наложи да те спра.
Звучеше съвсем сигурен, че това няма да се окаже никакъв проблем.
И аз бях сигурна, че е прав.
— Ще видим тази работа — блъфирах аз безпричинно. — Той все още е мой приятел.
В този момент се сетих за бележката на Джейк в джоба ми — сега сякаш тежеше килограми. Чух думите му, и за първи път сякаш те съвпадаха с тези на Едуард — нещо, което не би се случило при нормални обстоятелства.
— Това нищо не променя. Съжалявам.
2. ОТБЯГВАНЕ
Чувствах се странно весела докато вървях от час по испански към закусвалнята и не беше само защото се държах за ръка с най-перфектния човек на планетата, макар че това със сигурност беше частично причината.
Може би беше фактът, че присъдата ми беше излежана и бях свободна жена отново. Или може би нямаше нищо общо точно с мен. Може би беше атмосферата на свобода, която се носеше над целия училищен район. Училището свършваше и за завършващите особено, потрепването на въздуха беше осезаемо.