Паркинсън беше сигурен, че няма да има желание за шах. Той забърза по коридора към съдебната зала. Походката му бе лека и гъвкава, както винаги.
Малко след като двамата с Даулинг бяха заели местата си, влезе председателят на съда. Двама стражи въведоха и Дженкинс.
Затворникът изглеждаше изтощен, но се държеше. Нахвърлил се с дива ярост срещу свой колега, той по невнимание бе лишил един сектор от захранване. Дори тогава е съзнавал какво го очаква. Липсата на илюзии помага понякога.
На Паркинсън не му достигна смелост да погледне обвиняемия. Не би могъл да го направи, без да си представи какви мисли се въртят в главата му. Дали си припомняше задоволствата на досегашния живот, преди да го хвърлят в пламтящия ад, който величествено прорязваше нощното небе?
Дали не се наслаждаваше на свежия и приятен въздух, на меките светлини, умерената температура, чистата вода и сигурността на обстановката? Тук всичко бе програмирано да създава комфорт на човечеството.
Докато там горе…
Съдията натисна контактния бутон и решението на компютъра зазвуча под формата на стандартен, мек и безпристрастен човешки глас:
— Цялата въведена информация бе разгледана в съответствие с действащите закони. Антъни Дженкинс е извършил престъпление, повреждайки оборудване и заслужава най-строго наказание.
В залата присъстваха само шестима, но цялото население гледаше своите телевизори, разбира се. Съдията заговори с описателна фразеология:
— Обвиняемият ще бъде отведен до най-близката космическа площадка. С първия полет ще бъде отстранен от този свят. Ще прекара остатъка от живота си в изгнание.
Дженкинс сякаш се сгърчи, но не промълви и дума.
Паркинсън потръпна. Колко ли усещаха чудовищността на това наказание? Много ли време трябваше да измине, за да премахне човечеството заточението?
Не би ли потръпнал всеки, помислил си за Дженкинс там горе? Ще могат ли да понесат факта, че един от тях е захвърлен за цял живот в непознат, враждебен и брутален свят? Там, където през деня е непоносима жега, а през нощта — убийствен студ? Свят, където небето е яркосиньо, а земята — грозно зелена! Там прашният въздух се движи шумно, а лепкавите морета бушуват непрекъснато.
А гравитацията… Тежко… Тежко и вечно придърпване!
Каквото и да е направил, никой не заслужава да бъде прогонен от уютния дом на Луната и да бъде изпратен в този небесен ад — Земята!