— И они нема да останат!
— Оти?
— Оти, кога нема нищо, они че се изедат помежду си.
— Моля, другари! — викаше Ивайло, вече твърде сериозен. — Моля!
Развихрили своето прочуто въображение, отпуснали яките си гърла, прочиствани през вековете от весел смях и люта джанковица, шопите сега оживено търсеха точната истина за затворения цикъл. Някой от тях отсече високо, като се кискаше:
— Е, па накрайо че остане един вук!
— Моля, другари! — тропаше Ивайло по масата. — Моля!
Той се обърна за помощ отново към кмета, но с тръпка на неизпитани досега чувства забеляза как и той се е навел, та стиска устата си в шепа.
— Е, па нема да остане и он! — надвика всички този, който пръв бе дал идеята за лисиците и шараните.
— Оти?
— Оти че умре и он!
— Оти?
— Е, па о̀тглади!
Човекът си тупна капата пред краката със замах и от този момент нататък никой — дори изобретателният и контактен Ивайло — вече не можеше да убеди някого в залата, че цикълът не е затворен напълно.