Това е опасна игра от страна и на вярващите, и на загубилите своята вяра с вечния „Аз“, на който единствено трябва да благодарят, че са не само животни, но и човеци: — защото корените на „Човека“ са не на земята, а в сърцето на Вечността, — в най-съкровената божествена същност, която в най-висшето си самопроявление е сама по себе си „Човек“! Но за да може земният човек да се проникне в своята плът и кръв не от карикатурния образ, а от вечния „Аз" на Действителността, Вечността съвсем не поставя условието от съзнанието да бъде заличено всичко, което не е от „вечен“ произход. Необходимо е обаче да се прави най-строго разграничение между вечното и временното съдържание на съзнанието. Нужни са продължителни и непрестанни грижи, за да не пусне още утре в забранената за него сърцевина на съзнанието: — в „Аз“-а — изневиделица нови корени онова, което вчера е изглеждало веднъж завинаги изкоренено. По същия начин постъпваме, когато искаме да превърнем едно обрасло с плевели поле в добре подредена градина с най-благородни насаждения. Първо трябва многократно да преорем и из основи да почистим с мотика почвата, докато не отстраним от нея всичко, което преди е изсмуквало силите й. А след като сме хвърлили новото семе, трябва още дълго и зорко да бдим да не поникне отново вече изкорененото, защото всеки момент птиците и вятърът могат пак да го посеят незабелязано.
КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОГ
4
5
6
10
ТАЙНАТА
11
12 ПЪТЕПОКАЗАТЕЛИ
13
ПЪТЯТ НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ
15
16
BO YIN RA
ЗА СЕБЕ СИ,
ИЗ МОЕТО АТЕЛИЕ,
ЦАРСТВОТО НА ИЗКУСТВОТО
ОКУЛТНИ ЗАГАДКИ,
notes
1
2
BO YIN RA
ЗАТВОРЕНА ГРАДИНА
(HORTUS CONCLUSUS)
ИК «ИРИС-95-София • 1996
РАЗГОВОР ПРЕД ПОРТАТА
ЗА ЧОВЕКА на тази земя, разчитащ единствено на своите обусловени от мозъка наблюдения и умозаключения, почти всичко „Вечно“ в него — тоест всичко, което де подлежи на унищожение или разпадане, — си остава действително един „hortus conlusus“: — една затворена градина! Понякога съществуването на подобна сфера, недостъпна за физическите сетива и мисловното познание, бива наистина предугаждано или усещано — големи групи хора дори вярват в него, — но всички тези предугаждащи, усещащи и вярващи люде си остават извън стената, която отделя затворената за тях градина на съзнанието за собствената Вечност: — „изгубения Рай“ — от сферите на земните възможности за познание. Някои не се задоволяват само да предугаждат, усещат и вярват, а неуморно обикалят и опипват непреодолимата стена с надеждата да намерят някаква скрита пролука, която да разширят, за да могат после да се проврат през нея. Най-щастливите измежду тези търсещи сполучват, за своя собствена изненада, действително да се
доберат до единствената, трудно откривае-ма тясна порта, през която биха могли да влязат в „затворената градина“, стига да знаеха как да я отворят. Ала вместо да чакат търпеливо и с упование дали някой ден тя няма да им бъде отворена отвътре, почти всички, които са имали щастието да я открият, тръгват при изкусни ключари да търсят какви ли не хитроумни приспособления и така пропиляват отредените им земни дни във все нови и безуспешни опити да насилят отвън ключалката на тази отваряща се единствено отвътре „затворена градина“. Напразни усилия и фатална самозаблуда!
Само човек, който е осъзнал Вечното в себе си и — по силата на собствената си духовна природа — се чувствува като „у дома си" в тази неумолимо затворена за земната нат-рапливост градина, може да отвори отвътре тайнствената порта. Но дори отворена, тя не допуска да прекрачи прага й никой, който не е свалил от плещите си целия товар от умозрителни разсъждения и не е захвърлил всички прикривали го досега одея-
ния, за да влезе през нея гол-голеничък, как-то го е майка родила.
Делото на целия ми живот представлява тъкмо такова непрекъснато отваряне на портата отвътре, за да преведа през нея решени-те да не вземат със себе си нищо свое, освен принадлежащото на вечния Живот, до изградените от мен храмове на моето учение и до издигнатите пак от мен колони, изписани с образи и слова на вечно валидна премъдрост. Всички напътствия, които съм отправял към своите ближни, са обградени от стената на този „hortus conclusus“, ето защо се чувствувам в правото си да оставя подир себе си целия корпус от книгите на своето учение под това обединяващо, включващо и самия мен наименование, което с основание смятам за подходящо като символично заглавие на настоящия заключителен том. И тази книга прави достъпни за много хора отговорите, които съм давал десетилетия наред в частен порядък на отделни читатели. Подобно на „Писма до едного и мнозина“, и тя би трябвало да отвори очите на обърналите се с доверие към моето учение търсещи за това, че поредицата от мои книги и писания, съдържащи онова, което имам да им дам от Вечното, трябва да се разглежда като едно коренящо се във Вечността цяло и затова то може да стане достъпно само ако бъдат изпълнени предявяваните о.т самата Вечност условия. Доста често вече съм говорил за тези условия, — те са изложени още веднъж и в предходните редове.