ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ИСТИНА
И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
ИСТИНА“ и субстанциалнодуховна „Действителност“ не е едно и също нещо, при все че всичко истинно се корени в действителното! Истината си остава винаги образ на Действителността, макар и — както се вижда от самата дума — един във всички случаи „подобен“ образ, допускащ само такъв „ретуш“ с щихела и шабера, който има за цел още повече да задълбочи и по-ясно да изтъкне тъкмо това „подобие“. Но дока-то този образ не е нищо повече от „образ“ и никога не може да бъде самата вечна субстанциалнодуховна Действителност, тя на свой ред остава во веки предпоставка за всяко познание на истината. Тук съвсем не става въпрос за игра на думи! Двете понятия означават конкретни неща, между които трябва да се прави много ясна разлика. В книгата „Пътят към Бога“ съм казал вече немалко по този въпрос. Когато говоря за вечната духов-носубстанциална „Действителност“, имам предвид онази недостъпна на земята за земните сетива, сама по себе си жива и по всяко време „ вечна " сфера, която Иисус нарича
„царството небесно“: изцяло обхващащото в себе си всяка дълговечност царство на субстанциалния Дух, който е единственият неизчерпаем извор на всички сили. Това царство няма нищо общо с „мисленето“, — то не е нещо измислено, а е родено от Вечността „пространство“. Едва ли има по-голямо и по-коварно препятствие пред вътрешното намиране на тази вечна Действителност от ужасяващо пагубния навик да се употребява думата „дух“, когато всъщност става въпрос за проявления на човешкия мозък: — за мисли и мисловни асоциации, за „мисловен живот“ и мисловна работа. За свикналия да нарича „дух“ мисловната пушилка, виеща се нагоре като продукт от дейността на земно-физическия мозък, е наистина трудно да подготви съзнанието си да приеме онзи „creator spiri-tus“, онзи „Дух творящий“ на Вечността, който сам по себе си е суверенен „вечен Живот“ и обхваща в субстанциалното си Битие всичко родено от неговото царство, но не приема в себе си нищо, ако то не е произлязло от него във Вечността. Само защото в своята недостъпна по земен път сърцевина земният човек е от веки веков духовно заченато „творение“, той, който сам се е оставил да падне от вечния „Миг“ в измамната, илюзорна продължителност на космичното „време“, ще може един ден да се върне отново в своето царство, вземайки със себе си всичко, което иска да задържи от земното си съзнание, стига то да не противоречи на присъщия на това духовно царство порядък.
В сравнение с тази вечна „Действителност“ създаденият по нейно подобие образ: — „истината“ — е отпечатък в земната сфера, — форма, оставена върху земния восък от печата на Вечността! А ако един човек не носи в себе си печата на вечния Дух, той не може да възвестява истината, произтичаща от вечната Действителност,Колкото и да иска това с всичките си земни сили и с всичките сили на своята вечна душа! — Тук не става въпрос за простодушния човешки стремеж „да се казва истината“, а за засвидстелству-ване на собственото.^ итие като отпечатък на вечната Действителност, и само който по
такъв именно начин носи в себе си произтичащата от вечната Действителност истина може цасвидетелствува за нея, понеже собственото му съзнание е просияло и получило живот в отпечатаната в него истина!
ЗА ВРЕМЕВОТО И ВЕЧНОТО ПРОСТРАНСТВО
ТОВА, че в геометрията като научна дисциплина съвсем сериозно и без каквото и да е робуване на окултистки догми се допуска възможността за съществуване на че-т^ир^иизмерно и дори налшогоизмерно пространство, е добре известно на всички запознати с тази материя. Никой не би се провинил в безотговорно фантазиране, ако приеме като нещо сигурно, че на тези изчисления също отговарят определени фактически доказателства във всемирното космическо пространство, както астрономическите пресмятания за орбитите на небесни тела, невидими и за най-мощния телескоп, доказват по безспорен начин наличието на последните чрез наблюдения върху тяхното обкръжение.
Но всички геометрично изчислими пространства са, така да се каже, скрити вътре в достъпното за нашия опит триизмерно пространство, въпреки че като триизмерни същества ние обикновено не можем да възприемаме формите и съществата с четири до „ п" пространствени измерения. Ала тази невъзможност за сетивно възприемане не бива