Но докато в азиатските религиозни системи, израснали на индийска почва или пропити от излъчването на Индия, вникването във Вечното се търси чрез разиграване на един вид вътрешен душевен театър, при който човекът — едновременно актьор и зрител — представя в самия себе си своите Божества и по силата на своята природа ги възприема с цялата тежест на вътрешната си убеденост като живи и имащи пряко отношение към самия него, стигайки понякога дори до пълно субективно отъждествяване с тях (да си припомним например Рамакришна!), европеецът още от времето на античността е насочил религиозните си стремления по тъкмо противоположен, обусловен от неговата природа начин, опитвайки се в Божественото да преживее самия себе си: — „човека“. Заслужава да се отбележи, че такъв е характерът и на исляма, колкото и „ориенталски“ да ни се струва той. Но преди всичко християнството — когато е преживявано в истинската му същност — представлява във всичките си разновидности тъкмо такова религиозно преживяване на изначалния „Чо-
век", скрит в Божеството под булото на Божествеността! Истински „антропоморфи-зъм“, към който плътта и кръвта сами по себе си не биха могли да тласнат попадналия в плен на земното животно човек!
До преживяване на Вечното може да се стигне както по азиатския, така и по европейския път, но и в двата случая това върховно преживяване, достъпно за земния човек по време на животк му във физическо тяло, е отредено единствено на успелите да си проправят път през гъсталака от бодливи рози на култивираната столетия наред догматика, за да стигнат до съкровената същност на истината: — до ясното вникване в онова, което създателите на догмите са искали всъщност да опазят, но тъкмо гю този начин са го оставили, въпреки най-добрите си намерения, да обрасне цялото в тръне. За предпочитане е обаче — с малък брой твърде неравностойностни изключения — азиатецът , отчитайки трезво характерните си особености, да следва азиатския, а европеецът — европейския път, ако иска да стигне като земен човек до действително преживяване на Вечността, защото коренните различия между тези два пътя са психофизически обосновани и съвсем не представляват някакви произволно избрани „методи“. Всеки опит за съчетаване на двата подхода или за преминаване от единия към другия би направил невъзможно действителното постигане на целта, към която и двата в края на краищата се стремят.
Едва ли някой и за миг дори би се усъмнил, че аз всъщност соча европейския път към преживяване на Вечността, обогатен наистина с всички придобивки на източния опит, които се поддават на „амалгамиране“ с европейския подход. В това няма, разбира се, никакво противоречие с току-що изтъкнатата невъзможност за съчетаване на двете нагласи или за преминаване от едната към другата: — едно учение от азиатски тип също би могло да бъде обогатено с елементи от европейския опит. Но когато като европейци стигаме до заключението, че нерядко в азиатските текстове „истинското е доста
тънко посято“ и дълбоко „скрито“, а „негативното се среща навред по повърхността в невероятно закостенели форми“, от тази констатация не бива по никой начин да се правят изводи относно ценностите, оставащи си недостижими за един европеец. Пред същите трудности по отношение на европейското религиозно богатство е изправен и азиатецът, решил да тръгне по днешните следи от действителното изживяване на Вечността в Европа...
Проявяващият се във всички азиатски религии и кръвно присъщ на тези страни практически окултизъм се възприема твърде често като „демоничен“, но за източния човек той представлява по-скоро дял от физиката и запознатите с него не го смятат за „мистериозно-зловещ“ в нашия смисъл на думата. Доколкото споменатата окултистка практика следва религиозни коловози, тя се оказва до голяма степен обуздана от религията, затова се смята за безобидна дори и във високо издигнати над тези неща среди. Едва там, където азиатският окултизъм се превръща сам в „религия“, той може да бъде окачествен като наистина опасен и „демоничен“! -