стойности — помощ, която не очаква — там където е необходима — нито молба, иито благодарност и не може да бъде задействувана от ничия земна воля.
ЗА СЪГЛАСИЕТО И ВЯРАТА
ВСЯКА ясно изразена религиозна форма е в пр авотосо да изисква оа св оиое последователи искрено съглаСие с проповядваните от нея учения, с определени фрази, изречени от нейния основоположник или основоположници, какпо и с нейната версия за някои „исторически“ събития, приети от нея като безспорни. Това е в сила както за древните азиатски религии, възникнали на местна почва, така и за будизма във всичките м„ разновидности, за монотеизма на Петокнижие-то, за християнството в различните му варианти и за възникналия най-късно от големите религии ислям. Съгласието с формулирането на съвкупността от представи, определящи съдържанието на дадена религиозна форма, се дефинира като „изповядване“ на тази именно религия и доколкото това съгласие почива на емоционалното приемане за истинно на изложената съвкупност от представи, възприемано като „вяра“, ние обикновено говорим за различни „вероизповедания“. Вътрешното съгласие: — тоест свободно изразеното приемане, че всичко е точно
така, както е формулирано в поредицата от представи, обявени от въпросната религиозна форма за нейно собствено, „поверено“ именно на нея религиозно достояние, — е винаги решаващ фактор за принадлежността на един човек към дадена религиозна форма, която не случайно определя себе си като „вяра“.
В оправдания сам по себе си стремеж на една религия да признава в своята сфера само собствените си религиозни представи и най-грижливо да изключва всичко, което им е чуждо или им противоречи, в течение на столетията и хилядолетията се е стигнало почти навсякъде до такова опасно надценявам на „изповеданията“, че фю регулировката на изискващите съответното съгласие религиозни постулати е придобила постепенно по-голямо значение, отколкото самото им съдържание, и съгласието: — приемането „на доверие“ — се е изродило в почти непреодолимо затлачване на вътрешния живот на отделните религиозни форми. „Вярата“, сведена просто до обвързано с мисловни асоциации, емоционално „приемане на доверие“, е успяла да задуши в почти всички религии живата вяра, която е най-могъщата сила на вечната душа, до такава степен, че така наречените „вярващи“ нямат вече почти никаква представа какво всъщност е тя и човек може да се натъкне на пълно неразбиране, ако заговори за нея пред привържениците на дадена религиозна форма. Това обаче не е неизбежна „участ“, а последица от душевна леност, която може да бъде превъзмогната и трябва да бъде превъзмогната, за да не се превърнат в безжизнени, застинали вкаменелости различните религиозни форми, които земният човек е създал през столетията и хилядолетията „за човека“, така че всяка душа да се насочи натам, където пътят към вътрешната Светлина е обозначен с отговарящи на нейните особености символи.
Подобно закостеняване може да бъде действително предотвратено само от дълбоката, „жива“ вяра на душата, — вяра, устремена с неугасващ вътрешен плам към са-моразкриване на основата на собствения жи-
вот, — все едно в каква религиозна форма става това и какви точно са представите, изискващи съгласието на душата. Тази вяра не е „приемане за истинно“ на едно или друго историческо събитие, на едно или друго чудо, — не е „приемане на доверие“ на определени учения и възгледи, — но тя също така не е и в противоречие с всички тези неща като част от постулатите на нейната религиозна форма. Тя просто е разбрала, че обявените условно или безусловно за „исторически“ събития, които се очаква от нея да приеме, как-то и стигналите до наши дни поучения, са абсолютно необходими на нейната религиозна форма за създаване на онези комбинации от форми и багри, които трябва,най-яс-но да „маркират“ за душата пътя към собствената й вътрешна Светлина, и то път лесно проходим за всяка душа, независимо от избраната от нея религиозна форма. Истинската вяра се устремява с всичкия си жар по така посочения й път, за да постигне в себе си първоосновата на своя живот. Тя вярва на безпогрешното си вътрешно чувство,, че един ден, стигнала до крайната цел на пътя, ще се изправи „лице в лице“ с тази първоос-нова, но още по пътя към нея се чувствува способна — отхвърлила гнета на всяко съмнение — да преживее онова, което й вдъхва живот. Изпълнена с такава най-съкровена, жива вяра, душата притежава себе си е своето средоточие и е извън всяка опасност да се задоволи занапред с някакво разсъдъчно „приемане на доверие“ на комплекса от представи, присъщи на нейната земна религиозна форма.