Ако някой иска наистина да бъде един от тези, на които имам какво да кажа, ще му се наложи да скъса решително с илюзията, че му нося някакво „знание“, което щял да усвои, като го добави към вече придобитите от него земни знания. Той ще схване онова, което имам да му кажа, само ако почувствува във всяка моя дума волята ми да пробудя чувствителността на душата му. Едва тогава думите ми наистина ще имат „какво да му кажат“! Всичко казано от мен трябва да бъде почувствувано. То не е дадено като за-
дача, поставена пред остроумието на читателя с цел да развие още повече анализатор-ските способности на мозъка му. Нямам какво да кажа и на всички ония, които полагат неуморни старания да приспособят чутото от мен към узнатото от други източници, тъй като даденото от мене ще бъде незабавно изопачено, ако думите ми бъдат изтълкувани в подкрепа на някоя философска или религиозна мисловна система. Онова, което казвам, е свидетелство на вечната духовна Действителност и е получило словесна форма само из нейното себеусещане! Онова, което давам, прилича на точно изработени географски карти, помагащи на пътника да не сбърка пътя. Но който иска да види самата страна, няма голяма полза от доброто „познаване" на пътищата в нея.¥Само когато сам я преброди, ще може да почувствува онова, което дотогава е оставало скрито за него!
ЗА ВЕЧНОТО СПАСЕНИЕ НА ДУШАТА
КОГАТО все отново и отново повтарям, че пътят към вечната Светлина, че самото царство на Светлината, от което води началото си нетленното ядро на духовната човешка същност: — субстанциалната вечна „духовна искра“ — и в което то непременно ще се завърне един ден със или без индивидуалното съзнание на земния човек, може да бъде намерено само „вътре в нас“, с това съвсем не искам да кажа, че земночовешката природа включва в себе си вечното духовно царство на Светлината и пътя към него, как-то един съсъд обхваща своето съдържание. Човекът на тази земя е всъщност съчетание на няколко, твърде различни помежду си сфери на чувствителност и пътят към Светлината води от една такава сфера към друга, все по-близо разположена до най-вътрешната. От най-древни времена всички, които са знаели за този път, са го представяли образно като поредица от стъпала, като изкачване нагоре, но в случая не бива да се мисли за път, водещ някъде в далечината, а да се помни винаги, че всяко „стъпало“ по „пътя“ към
Светлината е стъпало към „ вътрешното" и че то се намира „по-нависоко“ от предишното само защото е разположено по-навътре. „Пътят“ се състои от концентрично разположени пояси на все по-ясна чувствителност. Той би могъл да бъде представен нагледно с помощта на технически модел, състоящ се от светлинен източник, пред който достатъчно на брой кръгли, еднакви по големина, разноцветни стъклени шайби се закрепват така, че да могат да бъдат снемани една след друга. Отначало през цветните стъкла ще се процежда съвсем слаб светлик, но колкото повече от най-външните — които трябва да са и най-тъмно оцветени — отнемаме, толкова по-ясно окото ни ще различава формата на горящата вътре светлина, макар и обагрена все още в различни нюанси, докато накрая най-вътрешната, напълно безцветна вече шайба не, ни покаже истинския, собствен цвят на светлината.
Единороден по своята животинска природа с познатия на всички ни външен физически свят, човекът смята за своя непосредствена — а твърде често и единствена — задача да осъзнае и изследва само най-външната сфера на чувствителност, обхващаща най-много животинската му душа. Ала въпреки почти непрозрачната плътност на единствено познатата на хората външна сфера на чувствителност, сред тях винаги е имало и такива, които са долавяли по усет вътрешната Светлина, макар и само проблясваща като далечно предчувствие. Така човекът открил, че са му дадени и други сфери на чувствителност, през които би могъл да се приближи до предугажданата Светлина, и макар обикновено да не стигал по-надалеч от сферата на символичните образи, намерила израз в откровенията на неговите религии, това все пак било решителна крачка напред. Дотук можел да бъде доведен всеки, за да осъзнае поне образно най-съкровената си същина.
Мнозина обаче са в състояние да постигнат и повече, при все че не всички те намират в себе си такава сила на упованието, как-вато трябва да проявят в течение на дълги години и дори на цели десетилетия, за да