ледно — това Единствено и Безкрайнократно — може да бъде предмет на словесни въпроси, които биха могли да получат отговор... Никакво обяснение на вътрешните зависимости във вечния, субстанциален духовен Живот не може да замени осъзнаването в собствените ни дълбини и никакво умозрително описание не е в състояние да създаде онази увереност, която само вникването в това Едно, изживяващо в себе си всяко Число, може да породи в живото ни чувство. Тук стигаме до границите на всяко питане и всяка интелектуална склонност да се задават въпроси угасва. Но ако такъв достъп до най-съкровената сфера на чувствителността е даден наистина само на малцина, тъй като премалцина съумяват да го дочакат, то всички биха могли да проявят поне достатъчно благоразумие винаги ко-гато вътрешното им чувство се стреми да се приобщи към Вечното: — като се откажат сами и безусловно от всеки интелектуален стремеж да задават въпроси и се обърнат с лице към Действителността, която може да бъде осъзната само „по чувство“.
ЗА ВРЕМЕННАТА И ВЕЧНАТА ДУША
ДА СЕ отрича съществуването на душа у животните изглежда невероятно глупаво, — на пръв поглед то е и необяснимо, тъй като няма съмнение, че огромното мнозинство от земното човечество не познава друга „душа“ освен животинската и е почти — ако не и напълно — неспособно да почувствува в себе си изградената от вечни душевни сили и во веки нетленАа по самата си субстанция душа. Всъщност става въпрос за една разбираема заблуда, доколкото всичко свръхфизи-ческо в себе си, което, подобно на душата на животното<е само функционален резултат от живота на клетките на видимото му животинско тяло, човек е причислявал към своята вечна душа, за чието съществуване научавал от някои свои себеподобни, съумели да преживеят себе си в нея. Но в резултат на наблюденията си земният човек открил и у животното същото, което в самия себе си смятал за принадлежащо на вечната му душа, както ясно се вижда от често повтарящия се в приказките мотив за животни, които се оказват хора, приели животински образ или омагьо-
сани от зли магьосници. Не без известна тревога човекът установил прояви на душевност и у животното, което според повечето верски учения „нямало душа“, а там, където религиозните вярвания допускали преселение на душите, представата за човешки души, попаднали в плен на животни, не се натъквала на особена съпротива, — та нали самата вяра в метемпсихозата била породена от наблюдаването на сходства в характера и поведението на човека и животното.
Както вече посочих накратко в необемис- • тата глава „Еп soph“ в „Книга за живия Бог“, тръпнещата в своята вечна застиналост Нощ на Прабитието излъчва непрекъснато от себе си тъмни сили: — сякаш отломки от собствената й вечна и неизчерпаема субстанция — и те вечно Прабитие като самата нея, — които след завършване на съответния творчески цикъл се връщат отново в нея. Пак там обясних, че именно тези сили на Прабитието са причината за всяко формообразуване във Всемира. Изтъкнах също, че те се проявяват в най-различни форми. Като една от най-ефирните разновидности на тези форми посочих просиялите до абсолютна яснота в „Прасветлината“ сили, от които се изгражда индивидуалната форма на вечната човешка душа. Но такова формоизграждане може да се осъществи само ако вечната „духовна искра“ — която като нетленна индивидуализация във вечния Дух е причина за всяко индивидуализиране във времето, — успее да предизвика кристализация на „душевните сили“ около себе си по силата на това, че те са й били предоставени за обединение от волята на земния човек. Като всяка проявена форма, и животинското начало у земния човек, а заедно с него и присъщата му воля, са само следствие от действието на силите на Пра-битието, които се завръщат обратно в Нощта на Прабитието, след като са завършили цикъла на изявата си във времето. При животното този цикъл завършва с изграждането на животинската душа, която и у земния човек — Доколкото той е част от животинския свят — не е нищо повече от временен резултат от функциите на животинския му орга-
низъм и престава да съществува, щом този организъм не може вече да изпълнява необходимите за живота му условия. Основната разлика между животното и земния човек се състои в това, че макар и попаднал на тази земя в плен на животното, човекът запазва способността си да осъзнае себе си като вечна „духовна искра“ от Прасветлината, — а това на свой ред е възможно тук само защо-то земният човек не се е появил единствено в резултат от действието на такива сили на Прабитието, чиято формообразуваща способност се ограничава в рамките на физическия свят, а намира непосредствено в себе си като свое достояние и онези висши, способни да се проникнат от Светлината сили на Прабитието, които поради собствената си нетленност и непреходна консистенция са сами по себе си залог за „безсмъртието“ на неговата душа. Повелителна задача на земния човек, поставена от самото му съществувание на земята, е да обедини около крис-тализационния център на своята вечна същност висшата форма на силите на Прабитие-