вено повлияни от преживяванията на животното, доколкото на едно интензивно и многократно повтарящо се преживяване на животинската душа се удаде, образно казано, да се импрегнира в отделните сили на Пра-битието, така че в следващата, напираща към собствена форма, комбинация от тях е възможно да намери израз онова, което тези сили са получили в предишната. Съвсем по същия начин стоят нещата и при човека на тази земя, доколкото животът, обликът и душата му са от животинско естество!
Когато се казва, че душата — нетленната, вечна душа — може „да пострада“, тези думи трябва да се разбират само в преносен смисъл, защото в действителност вечната душа не може да бъде накърнена, а още по-малко умъртвена от нищо земно. Но тя може да се окаже изгубена за земния човек — както и земният човек за нея, — така че в него да отмре онова, на което дотогава силите на душата му са вдъхвали духовен Живот във времето. А що се отнася до животинската душа на земния човек, тя е наистина способна
да предложи на вечната му, нетленна душа такива спомени, които вечната душа ще поиска да запази дори след като отдавна вече са се изчерпали импулсите, оставили отпечатъка на тези спомени в нея. Така единството на съзнанието между живелия някога в земно тяло човек и неговата нетленна душа остава во веки запазено. Но със същия „успех“ вечната душа може да бъде обременена и с несъответствуващи на нейната същност преживявания на животинската душа, които изключват за неизмеримо дълго време — или правят завинаги невъзможно — всякакво единение на някогашното земно съзнание с вечното. . .
Земният човек няма абсолютно никакви причини да се безпокои за онова, което има да му даде неговата вечна душа. По време на земния си живот обаче той никога не би могъл да бди достатъчно зорко неговата ж'Н-вотинска душа да му предлага само онова, които нетленната му душа може да приеме в себе си завинаги!
ЗА ЕДНО НАИМЕНОВАНИЕ И ЕДНО ПОМОЩНО ПОНЯТИЕ
КОГАТО с думата *душа“ се означава не само временно възникналият и възприеман единствено във времето функционален резултат от живота на земния, животински организъм, тоест „животинската душа“, — но и физически непознаваемият, вечен свят на нетленното проявление на индивидуализираната вечна духовна искра, еднаквото наименование в случая е напълно оправдано. Наистина животинската душа е само косвен резултат от действието на вечните сили на Прабитието, проявяващи се на своето най-нисше стъпало под натиска на мрачни импулси и нагони,, без многобройните сили от този род, участвуващи в живота на един организъм, да имат съзнание за самите себе си, докато формата на нетленната душа се изгражда, от безброй напълно осъзнати, просияли в Прасветлината сили на Прабитие-то от най-високото възприемаемо за човека стъпало и следователно е пряко проявление на тези възвишени сили на Прабитието, — но така или иначе и в двата случая става въпрос за нещо много сходно, що се отнася до
формата на усещане в тези две сфери. Ето защо и в единия, и в другия случай еднаквото наименование е просто характеристика на общата им форма на усещане. Фактът, че ед-ноименността на двете сфери на преживяване и усещане се изразява във всеки език с различна дума, сам по себе си показва, че терминът „душа“ не е някакъв звуков еквивалент, свързан с определена група от букви, а чисто и просто наименование, означаващо нещо действително съществуващо, но невидимо за физическото око.
Обратно, дефиницията за земния човек като съчетание от видимо, тленно тяло и безсмъртна душа е едно помощно понятие, до което земнообвързаният човек бил принуден да прибегне, след като осъзнал, че животът му не се изчерпва с физически видимото. Това понятие било достатъчно някога, когато хората наивно приемали примитивни обяснения на всички явления, — но то престанало да бъде задоволително, след като земният човек почувствувал потребността от критично съпоставяне на своите наблюдения. Запазването на това помощно понятие не мо-жело да не доведе до все по-чувствително отслабване на възприемчивостта към нетленната душа, след като критичното наблюдение, опознавайки все повече животинската душа, стигнало до неизбежното заключение, че макар и далеч превъзхождаща душата на животното, тя е само един временен функционален резултат от живота на тленните земноживотински сили. Колкото повече чувствителността на човека се съсредоточавала върху реално съществуващата във времето, но подлежаща на разтление животинска душа, толкова по-нечувствителен ставал той към нетленната си душа, все едно дали усещаното се възприемало — не без известно основание — като доказателство, че всички наблюдавани „душевни“ прояви следва да се приписват единствено на физическото тяло, или пък — напротив — всичко, което наистина е породено само от животинската душа, се обяснявало като проявление на вечната душа. За да бъдат преодолени и двете заблуди, трябва добре да се разбере,