вотинска душа.
Безспорно за вечната душа това състояние представлява обвързаност, която тя иска да отхвърли колкото може по-бързо. От друга страна обаче „животът след смъртта“, предхождащ окончателното освобождаване на нетленната душа, спада все още изцяло към земния живот! Той е всъщност онази част от земния живот на човека, която се изживява без животинско, видимо тяло и следователно — без животинска душа. Едва след окончателното изчерпване и на тази форма на земния живот поради изразходване на движените от импулси сили, създадени по време на телесния живот със съдействието на животинската душа, индивидуалната нетленна душа, изградена по време на земнотелесния живот с помощта на чувствения резонанс на животинското тяло, се оказва напълно свободна да задържи от земните си спомени това, което иска да запази, и да се освободи от всичко, което «е смята за достойно да бъде во веки съхранено.
Предостатъчно по този въпрос съм казал
по възможно най-простия начин и на последните страници от необемистия том в мерена реч „Живот в Светлината“. Когато малко преди това в същата книга говоря за „душата ", прибягвайки до два различни образа, сега вече, струва ми се, е достатъчно ясно, че всъщност става дума за живите спомени, съобщени на нетленната душа от животинската. Вечната душа не може, разбира се, да се превърне нито в „обор“, нито в загнило, разлагащо се „блато“. Но поради обвързаността си с животинската душа по време на земния живот тя се вижда принудена да приема от нея такива усещания и впечатления, които за жалост навеждат често пъти на далеч по-драстични сравнения, отколкото са подбраните от мен в този случай...
Има „дружества за защита на животните“, чиято цел е да не се допускат излишни страдания на животните, и този техен стремеж е несъмнено достоен за насърчение. Ала човек би трябвало да обърне не по-малко внимание и на защитата на собствената си нетленна душа, за да я предпази от едно не-
посилно бреме, което ще се стовари върху самия него един ден, след угасването на зем-нотелесния му живот. —
ЗА ЕДНО ГРУБО ПОДЦЕНЯВАНЕ
МАКАР някои последователи на достойни за уважение древни религиозни системи, смятащи земния човек за „състоящ се“ само от смъртно тяло и безсмъртна душа, да са склонни от немай-къде да признаят, че по време на земния им живот у тях се проявява и една душевност, твърде сходна с наблюдаваната при животните, можем със сигурност да приемем, че готовите да се съгласят със съществуването на подобни прояви посочват за тях такава горна граница, която — в действителност — едва ли обхваща и най-ниската зона на тяхното действие. Всичко по-висше тези хора приписват на вечната си душа, тъй като са убедени, че един временен жизнен комплекс, представляващ обикновен функционален резултат от живота на тленното земно тяло, може да породи само нещо незначително и нисше. Това схващане намира наистина известна опора в обстоятелството, че у човека животинската душа е подложена, както вече бе посочено, на твърде значителни въздействия от страна на вечната душа, насочващи я в някои отноше-
ния към неща, които са несравнимо по-въз-вишени, отколкото би отговаряло на нейния характер. Влияния, каквито животното никога не може да изпита! Ето защо е станало доста трудно да се определи със сигурност кое следва да бъде приписано все още на животинската душа на земния човек и кое без всякакво съмнение е проява на нетленната му душа. Във всички случаи обаче можем да бъдем сигурни, че никога не ще поставим достатъчно високо горната граница на онова, което произхожда от преходната, земножи-вотинска душа на обвързания със земята човек! — Несъмнено монасите отшелници от Атон показват едно по своему дълбоко разбиране, когато обявяват ъсякаученост за несъвместима с истинската „набожност“ и пречка за „общението“ с Бога. Но за да ги разберем правилно, трябва да знаем, че тези аскетични анахорети съвсем нямат предвид общоизвестните различия между вяра и знание, а учеността сама по себе си, дори когато става въпрос за „правоверното“ богословие или за защитената от всякакви религиозни съмнения библейска ерудиция. Това тяхно схващане ги кара — наистина пресилено — да ценят един неграмотен човек, вжи-вял се изцяло във вечната си душа, далеч по-високо от специалиста по всички интелектуално разрешими въпроси на ортодоксалната теология, тъй като много добре знаят, че макар и неговият разум да дължи извънредно много на вечната душа, учените му дирения едва ли се нуждрят от нея ...