да може след прочитането на някои мои книги да проумее за какво всъщност става дума в тях и да се убеди, че тяхното съдържание му предлага най-голямата възможна помощ за разпространението и утвърждаването на онова, в което вярва и в чиято правота е убеден. По никой начин не подценявам тези пастири, но почти всички те са вътрешно и неразривно обвързани както с познатия им вече дословен текст на изповядваните от тях учения, така и с неговото тълкуване, превърнало се така или иначе в класическа богословска догма. Как бих могъл при такова упорито и уверено в собствената си правота отхвърляне да допусна, че е достатъчно някакво разяснение или пък категорично порицание от моя страна, за да освободя такъв един пленник от самоналожените му окови? Едва ли някой от тези хора се досеща, че наред с многото безспорни истини той разпространява сред вярващите и някои твърде опасни заблуди. От друга страна, на мене и през ум не ми минава да търся признание на собствената си „правота“, тъй като възвестеното
от мен не подлежи на земна преценка. Аз сви-детелствувам, изхождайки от Вечното, а това може да стори само онзи, който по цялото си духовно Битие е изначално „ свой " във Вечността.
Що се отнася до толкова хулените „духовници“, от които някои доста наивно очакват, че трябвало с ликуване да осъзнаят какво им се предлага в моите книги, не бива да забравяме, че имаме работа със земни хора и че „духът“, на който те са се отдали, е дух на мозъците, макар и да се занимава с религиозни проблеми. Как може да се очаква от служители на мозъчния дух да схванат нещо, идващо от вечния Дух?! Много далеч съм обаче от мисълта да отправям и най-малкия упрек към „духовниците“ на официалните вероизповедания. Цялото духовно възпитание на тези мъже е имало за цел да премахне всяка възможност у тях да възникне и сянка от съмнение в неразривната им връзка с Духа. Как те биха могли, прочитайки написаното от един „мирянин“, изведнъж да стигнат до убеждението, че през цялото време досе-
га са били жертва на самозаблуда?!
Не мога също така да приема, че именно служебното положение на пастирите в една верска общност е отговорно за непримиримото им отношение към възвестеното от мен. Въпреки стриктно определените им задължения на проповедници на практика не се наблюдава онова дребнаво, безкомпромисно потискане на собственото мнение, от което се опасява чуждият на всичко църковно човек. Наистина и сред църковните свещенослужители понякога се среща съвсем същата надутост и тесногръда самомнител-ност, каквато наблюдаваме у отделни представители на кое да е друго чиновническо съсловие. Но макар през целия си досегашен живот да съм поддържал близки човешки отношения с немалко — така наречени — „духовници“ от разпространените в Европа религиозни общности, много рядко съм се натъквал на подобна фарисейска самоувереност. Обратно, почти винаги съм откривал най-искрена всеотдайност към поетата отговорност за спасението на поверените им ду-
ши и подчертана готовност за оказване на социална помощ, така че съвсем не искам да подценявам дейността на тези мъже, все едно дали те се отнасят със симпатия към моите вестителства от Вечността, или пък — тъй като не ги разбират, — притиснати от собствената си отговорност, се чувствуват длъжни да предпазят паството си от тях.
На много погрешен път е онзи, който си мисли, че може да разбере еманацията на Вечното, въплътена в самото ми земно съществувание, както и в поучителните слова, облечени от мен в земночовешка форма, ако все още не му е станало ясно, че аз не бих могъл да отрека правото на съществуване на нито една от истинските религии на тази земя. От друга страна, не бива по никой начин да се забравя фактът, че вечните духовни сили никога не са прибягвали до посредничеството на официалните служители на съществуващите религиозни общности, ко-гато е било необходимо сред отделни групи на земното човечество да се утвърди ново, изхождащо от Вечността прозрение във Вечното. Световните религии, към които днес се числят милиони вярващи, са получили — всички до една — първия импулс за своето възникване от „външни лица“. От средите на официално организираните свещеници, проповедници и душепастири са излизали в най-добрия случай само „реформатори“ на вече съществуващото. — А онова, което аз съм дал от Вечното в своето земно-въплътено учение и което оставям в наследство на идващите подир мен, няма за цел да доведе нито до религиозни реформи, нито до създаване на нови верски общества! Едва след като бъде душевно усвоено там, където е необходимо, то ще разкрие дълбоко скритата истина във всички религии, получили подтик за своето създаване от Вечното, както и необходимостта от техните различни, обусловени от Вечното форми, на които земните им основоположници са дали земночовешки израз.