Но и в пределите на тази така усложнена
— впрочем съвсем не „осъдителна“ като цяло — западна цивилизация аз трябва да си създам някакво относително уединение, за да мога духовно да изпълня всичко, което ми е възложено да направя по време на това си „съжителство“ за благото на всички живеещи заедно с мен, защото то изисква всеки ден дълги часове на абсолютно усамотение.
ЗА СМЯНАТА НА ЗАЕМАНОТО МЯСТО И ЗА „СТЪПАЛАТА“
НЯМА такова стъпало в духовния живот, на което търсещият да не може да си позволи да се върне към онова състояние, в което се е намирал, когато се е готвел навре-мето да вдигне крак, за да стъпи на първото, най-ниското от стъпалата. Той е в правото си към всичко, което среща по пътя си и което раздвижва душата му, да се отнася от време на време така непринудено, сякаш изобщо не е бил напътствуван и не е бил осенен и от най-малкото преживяване в Духа на Вечността.
Такава периодична смяна на заеманото място, извършвана и без особен повод, може дори да се окаже много полезна. Както художниците имат навика в края на всеки сеанс да се отдръпват на известно разстояние от платното, над което работят, за да обхванат с един поглед всички части на картината и така да преценят какво още трябва да направят, така и подготвящият се да възприеме вечната духовна Светлина трябва да се дистанцира от време на време от самия себе си, за да разбере какво още му липсва за пости-
гането на тази цел. А и такова доброволно отдръпване от себе си и от вече завоюваното води до неподозирано укрепване на всичко постигнато дотогава.
Би било обаче голяма грешка, ако читателят си помисли, че с лека ръка давам на другите съвети, с които аз самият няма защо да се съобразявам. . . Напротив, не бих могъл да си представя нито ден, в който съзнанието ми да не напуска моето най-високо, вечно местоположение на най-голяма вътрешна вглъбеност, за да си припомни отново всички междинни състояния чак до най-ниското стъпало на животински осъзнатото, тленно земно тяло, което аз постепенно изразходвам на тази земя. Завърнал се от подобни низини до своята вечна същност, аз имам възможност да преценя по чувство какво трябва да направя, изхождайки от вечния Дух. Ако оставах винаги само в най-високата си точка, нямаше да бъда онзи, който от веки съм във вечния „Миг“, а аз можах да премина от този „Миг“ във времето само защо-то дръзнах да изследвам неща, „познати“ единствено на човек, който преживява съзнателно в себе си и най-дълбоките бездни. Така че „аз“ съм: Светещият в Прасветлина-та, „аз“ съм и един от човеците, паднали по собствена вина във времето, но успели да се осъзнаят отново във вечния Дух, и най-после „аз“ също така съм — според земната при-видност — и тленният земен човек в човека-животно. — Всъщност стъпалата от собственото ми най-високо състояние до най-ниското в мен са далеч по-диференцирани, от-колкото може да се предположи от тази бегла схема, само че не мога да говоря за всяко от тях поотделно, тъй като думите ми биха останали неразбрани. Единствено Светещият на Прасветлината, комуто е дадена способността сам да слиза и отново да се изкачва по тази стълба — а това е по начало невъзможно за земния човек, — знае колко различни помежду си са нейните стъпала. Никое друго съзнание не би имало никаква полза от подобно знание.
Говоря за всички тия неща, за да изтръгна веднъж завинаги из корен глупавата ми-
съл, че било „под достойнството“ ни да признаем у себе си някои усещания, напомнящи за грижите и тревогите, съпровождали първите ни крачки. Щом като за мен самия е необходимо всеки ден да напускам най-високото стъпало на вечното си духовно съзнание, за да почувствувам и съпреживея душевното състояние на пребиваващите в най-дълбоките бездни на земната преизподня човеци, — то тогава и всеки търсещ може спокойно да се връща от време на време към усещанията, изпитвани от него в самото начало на пътя.
Благословението от вечната Светлина ще го изведе отново — чувствително обогатен с нови вътрешни преживявания — до постигнатото вече най-високо стъпало на съзнанието му дори ако в отделни моменти той се озове далеч под прозренията, осенили го още на първото стъпало. Този стъпаловиден път не познава „рангове“ или „чинове“, от които възхождащият може да бъде низвергнат, а само степени на прозрението и просветлението, като единствено от търсещия зависи дали и кога ще пожелае да се върне за малко към някое по-ранно стъпало на прозрение, за да преживее отново всичко постигнато дотогава както в живия спомен за това предишно състояние, така и при повторното си изкачване нагоре. Всички тези стъпала са път на „себеосъзнаване“. Ето защо всяко изкачено стъпало става трайно достояние не само за всички времена, но и във Вечността, — то не се губи дори ако поради тежко земно провинение остане недостъпно за съзнанието в течение на еони. За щастие обаче малцина са застрашени от подобна неизказано печална участ.