ЗА СЪЗНАНИЕТО НА „ПОКОЙНИЦИТЕ“
ПОСТОЯННО повтарящото се вживява-не в цяла редица различни състояния на съзнанието — като неразделна част от доброволно поетите от мен всекидневни духовни задължения — включва естествено и сферите на съзнание на напусналите вече тази земя. И тук обаче не е възможно да се узнае конкретната съдба на отделни индивиди.
Затова пък не чак толкова отдавна бях изправен по съвсем друг, трудно поносим начин пред възможността, свързана с някои редки и далеч не само от мен зависещи обстоятелства, да установявам краткотраен контакт и с индивидуално обособени, напуснали земята души в пределите на тяхната сфера на съзнание. Нито една от страните нямаше за цел да се стигне до тази не особено желателна психофизическа последица от някои необходими етапи на по-ранното ми, дългогодишно духовно-телесно обучение и тя ми причини тежки — в това число и физически! — страдания, тъй като цялата ситуация налагаше изразходването на невероятно много сили, за да мога да се справя с нея. В от-
делни случаи аз можах наистина да предложа сигурна утеха на хора, загубили свидни покойници, но посредничеството между живеещите в земната видимост и напусналите това царство на видимостта не се предвижда нито във физическия космос, нито във вечния духовен Всемир, а най-малко пък то би могло да бъде моя задача. Ето защо много се зарадвах, когато един ден се убедих, че вече не се налага да оказвам съпротива и че това нежелано състояние на неволна свръхчувствителност постепенно отзвучава. Но още по-доволен бях, когато ми се удаде да му сложа веднъж завинаги край, без естествено да изпитвам каквото и да е съжаление за него.
Относно възможностите на един Светещ на Прасветлината да установи връзка с напусналите земята човешки души се ширят за жалост, дори сред иначе доста прозорливи и разумни люде, направо фантастични представи. „Правилно“ в случая е само предположението, че сме способни да усещаме в сферата на съзнание, присъща на „умрели-
те“ за земята. Но никой не е наясно какво фактически означава това, а то не означава нищо друго, освен че във въпросната сфера на съзнание ние се чувствуваме действително „починали“ на земята душй. —
Вместо това съвсем разсъдливи иначе хора, без много-много да се замислят, приемат, че едва ли ще е особено трудно сред неизброимите милиони душй, които са се отдали на дълбока, щастлива концентрация върху съзряната от тях духовна Светлина и за които всяко „повикване“ би било равносилно на крайно неприятно смущение, да се „призове“ дадена, точно определена душа с цел да се вземе от нея нещо като „интервю“ от оня свят.
Хора, претърпели тежка земна загуба, след като от този физическисетивен свят са си отишли особено скъпи на сърцето им същества, са способни да проявяват невероятна наивност, както по особено потресаващ и ужасяващ начин сочи огромният брой привърженици на медиумизма, все едно дали продължават да се наричат „спиритисти“,
или са сменили това спечелило си съмнителна слава име с друго, не по-малко подвеждащо. Поне сред читателите на моите книги — като хора, които се смятат за мои ученици — не би трябвало да има подобно невежество по отношение на отвъдните неща, но и в тези достатъчно осведомени наистина кръгове все още се срещат единици, за които сякаш изобщо не съществува моята „Книга за отвъдния свят", както и всичко останало, казано от мен по същата тема на други места.
Единствените „покойници“, с които би могла да се осъществи „среща“ според споменатите по-горе наивни представи, са — истински „бедните“ — души, подвизаващи се все още в сътворените от самите тях „крайбрежни царства“. Ала те са до такава степен обсебени от своето творение, че не искат, а следователно и не могат, да преживеят нищо друго освен онова, което са създали и проектирали „извън“ себе си чрез собствената си вяра като достъпно единствено за тях преживяване. Не е възможно да бъдем разпознати от тях, докато не изразходват докрай до-