несената от земята енергия на вярата, а това може да трае много дълго. Човешки души, живели в земно тяло хилядолетия преди началото на нашето летоброене, са все още в плен на своите „крайбрежни царства“! Там също няма „масови пробуждания“, а и разпадането на тези колективно създадени образувания, възникнали от погрешно насочената енергия на вярата, настъпва — дори в най-благоприятните случаи — спорадично в резултат от пробуждането на единици, и само на единици. Но аз вече съм писал достатъчно по тези въпроси, така че едва ли бих могъл да внеса по-голяма яснота..
Дал съм и достатъчно указания как да останем в действителна връзка с онези, които не можем вече да възприемаме физически на земята, затова не ми остава нищо друго, освен да препратя читателя към вече написаното. А ние, Светещите на Прасветлината, можем да помагаме на достъпните за нас „покойници“ само като гинапътствуваме и прос-ветляваме по един надличностен начин.
ЗА ВИСОКИЯ ЗАЛОГ НА ПОМАГАЩИЯ
КОГАТО Светещият на Прасветлината се спуска в нисшите сфери на съзнанието, той е затруднен съвсем не от заложените непосредствено в структурата на тези сфери „опасности“. От такива заплахи, къде-то и да се изпречат на пътя му, духовно осъзнатият знае как да се брани. Но при навлизане в състояния на съзнанието, изискващи от него да напусне временно присъщото му стъпало на съзнанието, той е преследван от ужаса на неумолимото знание, че по този начин се отказва за известно време от своята духовна сила и остава през съответния период беззащитен срещу евентуални „атаки“ на разрушителни сили от невидимата област на физическия свят. Той знае също така, че всевъзможни субективни импулси на унищожение непрекъснато дебнат най-благоприятния момент за такива нападения срещу всеки Светещ на Прасветлината, до когото могат да достигнат в достъпната за тях земна сфера. От друга страна, намиращият се на най-ниското стъпало на съзнание човек, ако то е наистина негово в дадения момент, си остава
защитен от всеки опит за нападение на гибелните импулси, идващи от невидимия физически свят, стига да опази собствените си чувства и воля от подобни разрушителни тенденции. Светещият на Прасветлината обаче, решил напълно съзнателно да встъпи в една неприсъща нему сфера на съзнание, може да стори това само ако сам се откъсне временно от свойственото му духовно съзнание и — отказвайки се за определен срок от собствената си духовна форма — отъждестви в усещанията си нисшата форма със „самия себе си“. При това той по необходимост остава обезоръжен — обстоятелство, много добре известно на въпросните невидими същества и техните видими помощници, за които земната дейност на всеки Светещ на Прасветлината причинява най-тежък ущърб на собственото им, ограничено във времето съществувание.
Ето защо всяко подобно слизане изглежда като проява на безразсъдна дързост. Ако сравним — от земна гледна точка — подобна постъпка с всекидневните опасности, на които хилядократно са се излагали и са принудени ден след ден да се излагат безброй хора по целия свят още по пътя към работното си място, — да не говорим за онези, чиито професии са сами по себе си изпълнени с рискове и изискват постоянно безстрашие и хладнокръвие, — то съществената разлика е в невероятната величина на залога. Опасностите на всекидневния живот в големия град или на изпълнената с рискове професия могат наистина да поставят под въпрос земно-телесния живот, но никога не са в състояние да застрашат постигнатото на земята духовно съзнание за собствената вечна същност. — Тук Светещият на Прасветлината рискува не друго, а загуба на съзнанието на своето осъзнато в Духа земно въплъщение и никой не може да бъде предварително сигурен, че ще запази до края на земните си дни способността да осъзнава себе си и като земен човек, или пък земното в него ще се окаже един ден безвъзвратно загубено за вечната му същност и на земята ще остане само един^безумец или някаква вдетинена, видиотена карикатура на това, което е бил.- Ето каква е истинската опасност, заплашвала до последния му час на земята всеки, който е внасял вечна Светлина в този земен живот! Какво са пред нея всички физически и душевни страдания! — Те са просто „нищо“ в сравнение с непрестанно дебнещата го тук до последния му дъх заплаха. От гледна точка и на вечния Дух, и на стремящия се към своето преходно чувство на доволство земен човек няма никаква причина да се търси подобен риск, ако той не е безусловна предпоставка за оказване на крайно наложителна духовна помощ, а няма друг начин за вечната Любов да стигне отново до станалото недостъпно за нея съзнание.