Едва ли е нужно да добавям, че на подобна опасност никога, разбира се, не са изложени други земни хора, все едно до каква степен на прозрение се е издигнало съзнанието им, защото дори да искаха, те не биха могли да се откъснат от вече постигнатата от тях област на съзнание, за да се изживяват будно в отдалечените от Духа сфери.
Сънищата могат наистина да се оплетат в мрежите на някое от „крайбрежните царства“, на чието въздействие са непрекъснато изложени и импулсите и усещанията на будния човек, ако не се придържа твърдо към установени от самия него правила за това, кои невидими влияния е готов да приема и кои — най-решително да отблъсва от себе си. Но дори съновидението да е било не по-малко живо и въздействуващо от най-яркото преживяване наяве, то все пак си остава само сън, тъй като — за щастие — единствени Светещите на Прасветлината могат в будно състояние да възприемат колективните творения на съзнанието, наричани от мен „крайбрежни царства“. Това разграничение само по себе си изяснява как трябва да гледаме на всички истински или мними „ясновидци“ и тем подобни, които ни предлагат своите „преживявания в духовните селения“, без изобщо да подозират, че нямат буден достъп дори до споменатите „крайбрежни царства“, макар някои състояния на транс или унес да им позволяват понякога да се докос-
ват до тях като в просъница.
Тук ми се иска да внеса яснота и във връзка с още едно заблуждение, станало едва ли не „всеобщо достояние“, затова не се учудвам, че го откривам у хора с най-различни възгледи. Думата ми е за погрешната представа, че при всички състояния в „отвъдния“ живот всяко усещане, осъзнаване и преживяване било еднакво за всички, чието съзнание се намира на едно и също стъпало, затова между тях не съществували индивидуални различия. Това е само едно от многобройните лъжепознания, с чиято помощ земният човек се опитва да разбере „отвъдния“ живот. В действителност нещата стоят съвсем иначе и всяко „отвъдно“ стъпало на познанието се характеризира с безброй отчетливо обособени различия в овладяното от всеки един притежание. А и в „отвъдния“ свят не съществува нито една от коренящите се в животинско-човешката земна природа възможности за притворство пред околните и никой не може да получи „признание“, което не отговаря на действителната му стойност.
Трябва да предупредя все пак читателя да не се отдава много-много на „размисли" върху следземния живот. Онова, което той знае вече от мен по този въпрос, му е напълно достатъчно, за да даде такава насока на своето преходно земно съществувание, че да овладее неговите съвсем немалки резонансни сили и с тяхна помощ да опознае сигурно още тук и днес характера на „отвъдния“ живот.
ЗА КАРИКАТУРАТА
НА ВЕЧНИЯ „АЗ“
КО не само средновековната, но и да-
L 1_леч по-древната източна мистика поставя изискването за отрицание и дори за вътрешно потушаване на „Аз“-а, за себе си аз смея без колебание да заявя, че едва ли е имало „мистик“ на земята, който да е могъл с такава сигурност да знае, че преходният „Аз“ е изтлял в него до последната искрица, с как-вато аз — от гледна точка на своята осъзната, вечна духрвна същност — зная това за себе си. И ако в текстовете на своето учение все пак твърдя, че мъдрецът е поначало „Аз“ и че всичко в него е подчинено на неговия „Аз“, трябва да е съвсем ясно, че със същата дума означавам нещо различно от онова, което имат предвид споменатите „мистици“. Всъщност аз говоря за точно противоположното: — за произхождащия от вечния Дух вечен първообраз, докато у въпросните майстори на мистиката става дума единствено за неговия деформиран, животински сурогат. Съвсем не се обявявам против отричането на тази маска, която нарича себе си „Аз“! За жалост тя е на такава почит в цял свят и
сред всички народи, че почти никой от отъждествяващите се с нея не забелязва каква карикатура в действителност е тя на неговата истинска индивидуална същност. Нищо чудно, че толкова малко хора са готови да се откажат от този илюзорен образ и с това да изпълнят неумолимото условие за осъзнаване в духовния си първообраз „Аз“! Хората до такава степен са обикнали самите себе си в самосъздадъния фантом на своя вечен „Аз“, толкова са проникнати от фактическата си земна значимост, от истинската или въображаема тежест, приписвана на въпросния лъ-же-Аз, че нямат никакво желание да изоставят познатото и наглед тъй сигурно заради нещо толкова — както им се струва — несигурно, каквото е собственият им, вечен първообраз „Аз“. —
Никой вече не си дава сметка, че всичко събрано в понятието и думата „Аз“ е само външно възприето и че ние можем да го приемем единствено защото оживотворява-щият ни духовен първообраз „Аз“ ни дава не-осъзнавания от нас образец, с който се стараем да съпоставим в себе си един максимално отговарящ на земната ни нагласа образ на самите себе си и така си самовнуша-ваме своето измамно понятие за „Аз“-а. —