Току-що започналото да изследва заобикалящия го свят дете не знае още какво значи, когато някой глас около него казва „Аз“. За самото себе си то е все още „околна среда“, в която — както сочи оскъдният му всекидневен опит — всяко нещо е очевидно свързано с определено звукосъчетание. То чува, че дадена група звуци се произнася винаги във връзка с неговото себепроявление и се научава да отъждествява своето „име“ в заобикалящия го свят със себе си точно така, както прави и живеещото в човешка близост младо животно. А когато детето, разполагащо — за разлика от всички животнц — с предимството на членоразделната реч, поиска да посочи себе си, то винаги произнася „ името ", чувано тъй често от него във връзка с онази част от заобикалящия го свят, която отъждествява със себе си. Едва много по-късно, подражавайки машинално, детето се научава да казва: — „Аз“, и започва постепенно да разбира, че това, както изглежда, е общото за всички хора „име“, когато те говорят за самите себе си. Макар детето да казва оттук нататък „Аз“ и на себе си, с това обхватът и дълбочината на съдържанието на неговото съзнание съвсем не се променят, независимо че възрастните смятат употребата на тъй важното за'тях самоназоваване за огромен напредък на невръстното създание.
Както за подрастващия, така и за зрелия вече човек, целият негов жизнен опит представлява мозаично съчетание на голям брой отделни елементи, отъждествявани отначало с „околния свят“ и включени по-късно в оформилото се още в детска възраст понятие за себе си като „Аз“. А ако в мозайката на собственото „Аз“ наред с многобройните отделни елементи е вградена и вярата, че съзнанието ще надживее по някакъв начин смъртта, то самосъзнанието в „Аз“-а смята за повече от очевидно, че цялото натрупало се в него съдържание също има основания да претендира за „вечен живот“.
Осъзнаем ли обаче невъобразимата наивност на това предположение, ние изпадаме в такъв жесток потрес, че цялото ни останало самосъзнание се отрича — било рязко, било с известна носталгия — не само от предишната си вяра, но и от всяка възможност да й бъде осигурена някаква по-малко уязвима основа. Всяка по-нататъшна преоценка на отделните мозаични късчета по отношение на възможната им непреходна трайност и безпощадното изкореняване на всичко безспорно тленно от изтъкващото се като „Аз“ съдържание на съзнанието ни се струва не само неизпълнимо, но и напълно безперспективно начинание. Загубили сме мимоходом и пробния камък, с чиято помощ бихме могли да определим кое е по начало вечно и кое — по земному преходно, затова смятаме, че единственият начин да стъпим на твърда почва е да припишем на всичко без изключение преходността на телуричното битие.
Това е опасна игра от страна и на вярващите, и на загубилите своята вяра с вечния „Аз“, на който единствено трябва да благодарят, че са не само животни, но и човеци: — защото корените на „Човека“ са не на земята, а в сърцето на Вечността, — в най-съкровената божествена същност, която в най-висшето си самопроявление е сама по себе си „Човек“! Но за да може земният човек да се проникне в своята плът и кръв не от карикатурния образ, а от вечния „Аз" на Действителността, Вечността съвсем не поставя условието от съзнанието да бъде заличено всичко, което не е от „вечен“ произход. Необходимо е обаче да се прави най-строго разграничение между вечното и временното съдържание на съзнанието. Нужни са продължителни и непрестанни грижи, за да не пусне още утре в забранената за него сърцевина на съзнанието: — в „Аз“-а — изневиделица нови корени онова, което вчера е изглеждало веднъж завинаги изкоренено. По същия начин постъпваме, когато искаме да превърнем едно обрасло с плевели поле в добре подредена градина с най-благородни насаждения. Първо трябва многократно да преорем и из основи да почистим с мотика почвата, докато не отстраним от нея всичко, което преди е изсмуквало силите й. А след като сме хвърлили новото семе, трябва още дълго и зорко да бдим да не поникне отново вече изкорененото, защото всеки момент птиците и вятърът могат пак да го посеят незабелязано.
Всичко това е не мисловна дейност, а работа на тънък усет с острия палешник и яката лопата от тайнствена, неизхабяема стомана, която се кове само нажежена в огъня на най-съкровеното душевно чувство. . . За жалост обаче ние оставяме спокойно да растат в нас така близките ни вече лъжепрозре-ния на мисълта и именно тук трябва да се търси причината, загдето мнозина чувствуват от време на време в себе си потребността да си изградят за постижимата единствено чрез вътрешно преживяване вечна Действителност един временен, измислен сурогат, който впоследствие им пречи да добият конкретно чувство за действителното, към което всъщност се домогват.